– Мария – започна внимателно Виктор, когато останаха сами в кухнята, докато Ирина се занимаваше с детето в другата стая, – отдавна искам да ти кажа нещо.

– Виждам, че живееш само за другите. За Ирина, за малката Йоана… а за себе си напълно си забравила. А ти си още млада жена. На петдесет и една си, а ходиш прегърбена, сякаш животът е свършил. Това не е вярно.

Мария въздъхна горчиво:

– Не е ли така? Мъжът ми замина с по-млада, работата изгубих… Какво друго ми остана? Освен да бъда баба.

Виктор поклати глава решително:

– Не е така. Ти си силна, умна, красива. Искам да знаеш: не си сама.

Сърцето ѝ подскочи. В очите му гореше нещо прекалено топло, прекалено лично.

– Виктор… – прошепна объркано тя. – Какво искаш да кажеш?

Той пристъпи напред, но се спря, като че ли сам се възпря.

– Нищо не очаквам. Просто запомни: има мъже, които наистина те ценят.

Мария онемя. Цяла нощ не можа да заспи. Думите му кънтяха в главата ѝ.

Минаха седмици. Животът течеше – детската градина, лекарите, аптеките. Но думите на Виктор се връщаха отново и отново. Той никога повече не каза нещо подобно, но понякога тя усещаше погледа му върху себе си – внимателен, дълбок.

Един ден, докато връщаше Йоана от детската градина, Мария срещна Георги. Бившият ѝ вървеше под ръка с Олга. Изглеждаше уморен, повяхнал, като човек, който е изгубил опората си.

– Здравей – промълви той, без да я поглежда право. – Как си?

– Живея – отвърна спокойно Мария. – И съм добре.

Олга я изгледа пренебрежително и с усмивка каза:

– О, още си същата… обикновена.

Но Мария само се усмихна. За първи път не почувства болка. Знаеше, че силата ѝ не е в дрехи и грим, а в нещо по-дълбоко.

Не след дълго ѝ се обади стара приятелка от университета. Предложи ѝ работа – да преподава в техникум. Мария се поколеба, но прие.

Това ѝ върна смисъла. Отново правеше лекции, обясняваше уравнения, поправяше тетрадки. Студентите я гледаха с уважение, и тя пак се почувства нужна.

Една вечер, след занятия, пред блока я чакаше Виктор с малък букет полски цветя.

– За теб са – подаде ги той, смутен. – Просто така.

Мария усети как кръвта ѝ закипя.

– Виктор, знаеш, че това е грешно – прошепна тя.

– Грешно е човек да отрича сърцето си – отвърна сериозно той. – Ти заслужаваш щастие.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Взе цветята, благодари тихо и бързо се качи по стълбите.

Цяла нощ мислеше. Разбираше, че няма право да руши брака на дъщеря си. Но за пръв път от години се чувстваше жива, че сърцето ѝ още тупти.

На сутринта взе решение. Събра Ирина и Виктор на масата.

– Искам да знаете, че ви обичам и съм благодарна за всичко – каза тя. – Но оттук нататък ще бъде различно. Ще мисля и за себе си. Намерих си нова работа, ще оправя апартамента и дори мисля да замина.

Отдавна мечтая да видя морето.

– Мамо… – изуми се Ирина. – Никога не съм те чувала да говориш така.

– Дойде време – каза твърдо Мария. – Винаги ще съм до вас, но вече няма да живея само за другите. Аз съм още жена.

Виктор мълчеше. В очите му имаше уважение и топлина.

Минаха няколко месеца. Мария се промени. Купи си нови дрехи, записа курс по чужд език, върна старата си страст – рисуването.

На следващия си рожден ден тя вече не беше прегърбената, отчаяна жена. Седеше на масата сияйна, с усмивка.

– За теб, мамо! – вдигна чаша Ирина. – За жената, която най-после се научи да обича себе си!

Всички пиха за нейно здраве. А Мария си помисли: „Да. Сега започва истинският ми живот.“