Той лично ме закара в участъка — с усмивка. А два дни по-късно тя вече спеше в нашето легло.
Никога не бях задържана от полиция. В училище не съм получавала забележка, никога не съм закъснявала за работа. Страхувах се да не се скарам с продавачката, страхувах се какво ще кажат съседите, ако пусна пералнята след десет.
А сега — метална врата, дървена пейка без облегалка, пластмасова чашка с вода.
— Свиквай, — каза той. — На всеки може да се случи.
Той. Мъжът ми. Петдесет и две. Заедно сме от двадесет и седем години. Имаме пораснал син. Празнувахме сребърната си сватба в Сандански, снимки с халати пред басейна. Аз му перях чорапите. Той ми оправяше ютията. Обикновени хора, обикновен живот.
Но аз не знаех, че в главата на обикновен човек може да се роди такава студена, подредена подлост.
Каза ми, че някой се е опитвал да разбие гаража. Излязох с него. Беше спокоен, шегуваше се, прегърна ме през рамото. В гаража посочи един ъгъл.
— Там, виж, — каза.
Наведох се. Нямаше нищо. Когато се изправих — вече имаше полицай. С протокол. Със сигнал. С негов подпис.
— Угрожаваше ми с нож, — каза той. — Не е за първи път. Страх ме е за живота си.
Не разбрах, че говори за мен. Мислех, че е нещо от работата му, някой съсед. После ме погледна в очите — и ми намигна. Като че ли казваше: „Извинявай, трябваше така.“
Два дни по-късно се прибрах — ключът ми още ставаше. А от кухнята излезе тя. С моята чаша в ръка. И с неговата риза на гърба си.
Той лично ме закара в участъка — с усмивка. А два дни по-късно тя вече спеше в нашето легло.
