Скочи във водата, въпреки че не можеше да плува. Просто нямаше избор — момиченцето вече потъваше.
По-късно, когато го попитаха защо го е направил, той само сви рамене:
— Ами… ако не аз, кой?
Беше един от онези безмълвни летни дни, в които цялото село сякаш изчезва. Жега, мухите жужат като на пожар, възрастните дремят на сянка, децата са долу при реката.
Една баба и внучката ѝ — новодомци, от София, дошли тук уж за чистия въздух — седяха до самата вода. Момиченцето с книжка, бабата — със сламена шапка и чадър против слънце. Никой не им обръщаше внимание. Освен него.
Казва се Мартин. На 14. Мълчалив, кльощав, никога не се натрапва. Но винаги забелязва.
Момиченцето се подхлъзна и изчезна почти без звук. Бабата изписка и се хвърли след нея — и тя се подхлъзна. Брегът беше стръмен, камъните — хлъзгави, а водата — ледена, бърза, пролетна.
Всички се вцепениха.
Мартин — не.
Той тръгна да тича и без грам колебание се хвърли след тях.
Не знаеше да плува. Никой в селото не го знаеше. Но скочи.
Пет секунди — нищо.
Шест. Седем. Осем…
На деветата секунда водата се разцепи — и той излезе. С момиченцето в едната ръка, а бабата се държеше здраво за рамото му. Лицето му беше като в мъгла. По брега някой извика:
— Ще се удавят всичките!
Но не се удавиха.
Изкара ги. И тримата бяха живи.
След половин час до брега спря черен джип с пловдивска регистрация. От него слезе мъж с костюм и тъмни очила. Доближи се до Мартин, подаде му плик — и каза изречение, след което всички онемяха.
Скочи във водата, въпреки че не можеше да плува. Просто нямаше избор — момиченцето вече потъваше.
