Само те моля, не казвай на мама… – прошепна внукът ѝ. А сърцето на баба Станка се сви.
Печеше щрудел. Точно като всяка неделя. Апартаментът ухаеше на канела и масло, внучката редеше салфетки, а Сашко цъкаше нещо на таблета си. Всичко изглеждаше нормално.
После звънна телефонът.
— Мамо, може ли да ги вземеш за няколко дни? С Боби заминаваме за Велинград, резервацията гори…
Разбира се, че може. Даже се зарадва. Внуците ѝ бяха всичко. Те ѝ връщаха живота. Дават ѝ смисъл.
Минаха два дни.
Сутринта започна обикновено — попара, чай, детско по телевизията. Но Сашко не гледаше в очите. Стана рязко, щом тя заговори.
— Какво има, мило?
Той мълчеше.
Вечерта влезе в стаята му… и го видя как се преоблича. По гърба му – синини.
— Кой ти го причини това?! — извика тя.
Момчето застина. После избухна в тих, задавен плач. Сякаш дълго е стискал всичко в себе си.
— Само не казвай на мама… — хлипа. — Тя ще каже, че пак си измислям…
А после каза нещо… което я остави без дъх.
Продължението — в коментарите
Само те моля, не казвай на мама… – прошепна внукът ѝ. А сърцето на баба Станка се сви.
