Намерих петгодишно момиченце в полето. Отгледах я, обикнах я като свое. Но кой би могъл да си представи…
…че петнайсет години по-късно ще се страхувам точно от нея. Ще спя със светната лампа в коридора и ще се моля шепнешком, да не ме гледа в тъмното.
Беше юли. Горещината беше задушлива. Връщах се от градината, когато забелязах движение в ръжта. Помислих си: сигурно е лисица. Но там стоеше дете. Момиченце. Цялото в прах, с одраскани ръце и поглед, който… не беше на дете. Не каза нищо. Дори когато ѝ подадох вода. Когато се опитах да звънна в полицията, ме хвана за полата и прошепна: „Не ме давайте на тях…”
Никой не я потърси. Нито на следващия ден. Нито по-късно. Нито в новините, нито в полицейските бюлетини. Все едно беше дете, което някой нарочно е оставил да бъде забравено.
Кръстих я Алина. И я обикнах. Повече от себе си. Повече, отколкото съм обичала някого някога.
Беше тиха. Затворена. Но в нещо прекалено… зряла. Не играеше с кукли. Не гледаше анимации. Четеше. Слушаше тиктакането на часовника. Стоеше на верандата в тъмното и си шепнеше нещо сама.
В началото си казвах: травма. Просто ѝ трябва любов. И ѝ давах всичко. Може би повече, отколкото трябваше.
Но в онзи ден, когато случайно влязох в стаята ѝ и видях какво е направила с една от стените, ми се подкошиха краката. Защото това не беше рисунка. Това беше… нещо друго.
После дойде съседката. С подпухнало лице и треперещи ръце.
— Тя… тя не е дете. Видя ли ѝ очите снощи?
Аз се засмях. Но вече усещах как в мен се появява пукнатина.
Защото и аз бях видяла. Просто не исках да повярвам.
А после се случи онова, което вече не ми позволи да отвърна глава.
Продължението — в линка в коментарите
Намерих петгодишно момиченце в полето. Отгледах я, обикнах я като свое. Но кой би могъл да си представи…
