— Ами стига вече с тия приказки, майко! Сега ти ще ме слушаш! — изригна Деси, на която ѝ беше писнало от безкрайните подмятания на свекърва ѝ.
Стоеше пред котлона и бъркаше супата. Раменете ѝ бяха стегнати, пръстите стиснати около лъжицата. Зад гърба ѝ — гласът на свекървата капеше като развален кран:
— Пак си пресолила. Чувствам го оттук. Тежка ти е ръката. Още първия месец го разбрах. А морковите… толкова едри си ги нарязала. Даже коза няма да ги гризне така.
Деси стисна устни и продължи да бърка. Три години. Три години слушаше същото. Всеки обяд и всяка вечеря бяха изпит, на който тя никога не минаваше.
— Мамо, стига вече… — обади се уморено гласът на Стефан от хола. — На Деси ѝ се получава добре.
— Добре?! — вдигна вежди леля Мария с възмущение. — Аз навремето готвех за цяло общежитие, и всички облизваха чиниите. А тази тука… — погледна невестата с отвращение, — не може една картофена яхния като хората да направи.
Деси се обърна. В кухнята нямаше място за двама — тясно, задушно. Леля Мария седеше на табуретка до прозореца като надзирател, който следи всяко движение.
— Лельо Мария, може би е добре да си починете малко? Аз ще се справя.
— Ще почивам, когато в тази къща се появи истинска домакиня — изръмжа тя. — Дотогава трябва някой да внимава да не ни отровиш.
Деси остави черпака на плота малко по-рязко, отколкото беше възнамерявала. Леля Мария веднага улови тона.
— Аха, вече показваме характер, така ли? Обидена си? На какво? Че някой се опитва да те научи на нещо?
Стефан надникна от хола:
— Пак ли се карате?
— Не се караме — отвърна студено Деси. — Майка ти просто споделя мъдростта си, както винаги.
Мъжът ѝ погледна ту нея, ту майка си. В очите му се четеше онази безпомощност, която тя беше виждала твърде често. Обичаше и двете, но не знаеше как да ги обедини.
— Вечерята ще е готова след десет минути — каза Деси.
Стефан кимна и се прибра. Както винаги. Мъжете си тръгват, когато започне битката между жени. Оставят ги да се справят сами.
— Ето, виждаш ли? — поде пак леля Мария. — Синът ми се отдалечава от теб. Защото атмосферата вкъщи е тежка. А за нея отговаря жената. Жената е пазителка на огъня.
— Лельо Мария, може…
— Не ме наричай „лельо Мария“. Казвай ми мама. Или мамче. Нали ми си като дъщеря вече.
Деси знаеше какво е това. Ако каже „мама“ — признава надмощието ѝ. Ако откаже — веднага ще я обвинят в липса на уважение.
— Добре — каза кротко.
— Добре какво?
— Добре… мамо.
Думата прозвуча сдържано, почти служебно, но леля Мария кимна доволно.
— Така. Защото се държиш все едно си чужда. А влезеш ли в семейството — спазваш правилата.
Деси сипваше супата по чиниите и мислеше за всички тези правила: ставай в шест, готви за всички, пере и глади не само на мъжа си, а и на свекърва си — „болят ме ръцете, дъще“; търпи критика за всяка похарчена стотинка — „ние преди можехме да пестим, а вие…“. И най-важното правило — никога не противоречи на по-възрастните.
— Помниш ли първата жена на Стефан? — попита изведнъж леля Мария.
Деси застина с черпака в ръка. За Вики свекървата говореше рядко, но винаги в най-болезнените моменти.
— Виктория, Бог да я прости, правеше пелмени, за които съседите идваха на крака. Питките ѝ бяха пухкави, ароматни. А домът ѝ — под конец!
Деси мълчеше. Какво можеше да каже? Виктория беше починала преди три години, а споменът за нея беше превърнат в икона. А с иконите никой не се състезава.
— Не че ви сравнявам — добави леля Мария с престорена мекота. — Просто сте различни. Тя беше грижовна, подредена. А ти си… по-модерна.
„Модерна“ прозвуча като укор.
— Мамо, а какво лошо има в това да съм модерна?
— Ами нищо — сви рамене тя. — Само че на мъжа му трябва съпруга, не…
— Не какво?
— Не кариеристка. Стефан бачка по две смени, връща се уморен. А ти все с твоите курсове, английския си… Все едно си се омъжила за англичанин, не за българин.
Деси сложи чиниите на масата. Курсовете по английски бяха нейната мечта, нейното лично убежище. Искаше да стане преводач. За свекърва ѝ това беше глупост.
— Харесва ми да уча — прошепна тя.
— Харесвало ѝ! — изсмя се леля Мария. — На двайсет и пет години. Тогава се раждат деца, не се ходи по курсове!
Деси неволно сложи ръка на корема си. Това беше най-болното ѝ място. Нямаше деца, и всички ѝ го натякваха.
— Лекарите казват, че трябва време…
— Лекарите! — махна с ръка свекървата. — Те всичко ще ти кажат. Аз като майка ти казвам: мъжът усеща кога жената не е готова да бъде майка.
— Стефан не се оплаква.
— Щото е деликатен. Но аз виждам. Виждам как гледа децата в парка, в магазина. Очите му стават тъжни.
И това беше вярно. Стефан обичаше децата. Но никога не ѝ го беше натяквал. Просто мълчеше.
— Млади сме още — прошепна тя. — Ще стане.
— Млади! — леля Мария скочи. — Аз на двайсет и две вече бутах количка. А ти на двайсет и пет още по речници ходиш.
— Всеки си има път…
— Път, път… Едни се раждат да бъдат майки, други — да зубрят английски.
Деси усети как нещо в нея се надига. Гняв? Болка? Или може би решимост?
Продължението — в линка в коментарите.
— Ами стига вече с тия приказки, майко! Сега ти ще ме слушаш! — изригна Деси, на която ѝ беше писнало от безкрайните подмятания на свекърва ѝ.
