Земята беше влажна от дъжда през нощта. Сапунерките лепнеха по калните бразди, а ръцете на Мария трепереха върху мотиката. Коремът ѝ натежаваше, всяко навеждане я пронизваше в кръста.
— Какво спря? — изкрещя свекървата Стоянка от прага на къщата. — На моето време, като носех твоя мъж в утробата, пак работех на нивата и носех вода от кладенеца!
Мария прехапа устни. Опита се да продължи, но дъхът ѝ секна. Главата ѝ се завъртя, пред очите ѝ притъмня. Изпусна мотиката и с тих стон се свлече върху влажната земя.
— Боже, Господи! — извика съседката Елена, която минаваше с кошница ябълки. Тя хвърли всичко на земята и прескочи оградата. — Какво правите, луди ли сте?! Жената е бременна!
Стоянка изсумтя недоволно. — Глези се. Така е сега, младите не могат да изтраят и малко.
Но Елена вече беше до Мария, която едва поемаше въздух, лицето ѝ беше побеляло, челото мокро от студена пот.
— Викайте линейка! — кресна Елена в лицето на свекървата. — Веднага, или ще умре!
Стоянка, мърморейки, влезе в къщата да звъни.
След половин час дворът ехтеше от сирена. Линейката спря до портата, а медицинските братя носеха носилка. Мария лежеше без сили, държейки с две ръце корема си.
Селяните вече бяха излезли. Едни гледаха от дворовете, други се събраха пред къщата.
— Казвах аз, че не е редно така да я тормозят — прошепна баба Дешка. — Това е грях!
— А мъжът ѝ къде е? — попита някой от тълпата.
— На морето! — отвърна Елена с горчивина. — Праща снимки с коктейли, докато жена му тук припада между картофите.
Съседите се спогледаха с мълчалив гняв. Очите им се пълнеха с презрение.
В болницата докторите бяха категорични: силно изтощение, риск от преждевременно раждане.
— Трябва ви пълен покой, госпожо — каза строго лекарят. — Ако продължавате така, може да загубите бебето.
Мария заплака. Телефонът ѝ светеше с последното съобщение от мъжа ѝ: „Живея като цар. Ти сама каза, че трябва да отида.“
На следващия ден той най-накрая се обади.
— Е, как си? — чу се веселият му глас, зад който бучеше морето.
— В болницата съм, — отвърна Мария със задавен шепот. — Едва не изгубих детето.
От другата страна настъпи тишина. После раздразнено:
— Пак преувеличаваш. До няколко дни се връщам, не прави сцени.
Думите пронизаха сърцето ѝ. В този миг тя разбра: повече няма връщане назад.
След седмица я изписаха. Но Мария не се върна при Стоянка. Приюти я Елена.
— Не бой се, ще останеш тук — каза тя, слагайки чай пред нея. — За детето трябва да мислиш. Мъжете идват и си отиват, но ти трябва да си силна.
Когато мъжът ѝ се върна от морето, загорял и усмихнат, в къщата го чакаше тишина. На масата имаше бележка:
„Аз и детето няма да сме вече твои играчки. Картофите копай сам. Аз избирам живота.“
Селото още дълго говореше за това. Някои съжаляваха Мария, други осъждаха Стоянка. Но всички знаеха: младата жена най-сетне беше вдигнала глава.
Стоянка, дори когато излизаше на площада, усещаше очите на хората върху себе си.
И в тях се четеше укор: „Ти я докара дотук.“
А Мария, седнала край прозореца в дома на Елена, милваше корема си и тихо шепнеше:
— Ще се справим, мило дете. Оттук нататък ще е само напред.
И за пръв път от месеци насам сънищата ѝ не бяха за море и измяна, а за нов живот — чист, светъл и достоен.
