Елизавета Прохорова бавно остави чашата, и сякаш самата стая замлъкна заедно с нея. Полилеите приглушиха светлината си, въздухът натежа от напрежение.
— Мислите, че съм полудяла? — гласът ѝ беше равен, спокоен, но именно това го правеше по-страшен. — Не. Просто най-накрая прогледнах.
Тя даде знак на сервитьора. Мъжът внесе сребърен поднос, върху който стоеше малка кутия от тъмно дърво, украсена с фина резба. Елизавета я постави пред себе си и прокара пръсти по капака.
— В тази кутия е завещанието ми. Цял живот работих, за да имате покрив над главите си, за да носите скъпи костюми, за да звънят жените ви с бижута. А вие превърнахте всичко в състезание — кой ще вземе повече от джоба ми.
Ирина побледня, ръцете ѝ затрепериха. Борис обаче само се изсмя подигравателно.
— Мамо, преувеличаваш.
— Млъкни, Борисе — изрече рязко Елизавета. — Винаги си бил чужд в това семейство.
Лариса нервно оправи обицата си, опитвайки се да прикрие треперенето.
— Но нали все пак сме семейство…
— Семейство? — Елизавета се усмихна горчиво. — Семейството не е този, който седи на една маса. Семейството е този, който ще ти подаде ръка, когато паднеш. Кажете ми, кой от вас някога се е поинтересувал как се чувствам? Кой ме е попитал дали не съм самотна в този огромен дом?
Мълчанието беше единственият отговор. Само Катерина вдигна плахо очи и тихо промълви:
— Аз питах, бабо.
В тези думи имаше такава чистота, че възрастните наведоха глави. Елизавета отвори кутията с твърд жест, капакът изтрака. Вътре лежаха няколко листа с нотариален печат.
— Вече съм подписала. От днес всичко, което ми принадлежи — къщата, сметките, земята, дори тези кристални полилеи над главите ви — принадлежи на Катя.
— Ти си полудяла! — извика Всеволод, изправяйки се рязко. — Тя е още дете!
— Дете, което единствено разбира какво е състрадание. Тя никога не поиска нищо, никога не изисква, винаги беше до мен. Това струва повече от всичко, което вие някога сте направили.
Борис се хвърли към кутията, но здравият сервитьор застана пред него и го спря. В стаята се разнесе мирис на страх.
— Все още имате шанс да се промените — каза Елизавета, бавно изправяйки се от стола. — Но повече няма да властвате над живота ми. Времената, когато вие разпореждахте съдбата ми, свършиха.
Катерина сведе глава, притеснена от тежестта, паднала върху раменете ѝ. Но баба ѝ сложи ръка върху рамото ѝ и прошепна:
— Не се страхувай, мило мое момиче. Това не е бреме. Това е свободата ти.
И тогава се случи нещо, което никой не очакваше: Ирина се разплака. За пръв път от години си позволи слабост. Лариса отвърна лице, неспособна да издържи напрежението. Всеволод стискаше юмруци, но думи не излизаха от устата му.
Елизавета отново вдигна чашата.
— За справедливостта, мои мили. За справедливостта, която най-сетне се върна в този дом.
Тя отпи глътка, а тишината, която падна над масата, бе най-истинският отговор на всичко, случило се тази вечер.
