Наведе се да я целуне по бузата.
И точно тогава Галина се дръпна и бавно се изправи от креслото. Движението ѝ беше толкова неочаквано, че Петър застина на място.
— Петьо — произнесе тя тихо, но гласът ѝ проряза въздуха като нож, — забрави едно нещо: това е моят апартамент. И това е моят живот.
Усмивката му се разклати, за миг лицето му издаде истината, но бързо отново надяна маската си.
— Галке, какви ги говориш? Страх ме хваща от думите ти…
— Страх? — студеното ѝ изражение не помръдна. — Тук само един се опита да плаши. И това беше ти. Първо с гаража, после с дарението. А днес доведе купувач. В моя дом.
Петър разтвори ръце, като актьор, който търси съчувствие.
— За нас го направих! За спокойствието ти, за бъдещето ни…
— Не, Петьо. — Тя го прекъсна. — За себе си мислеше. Удобно ти беше да ме виждаш като безпомощна, готова на всичко. Но аз не съм такава.
Опита се да хване ръката ѝ, но тя я отдръпна рязко.
— Уморена си, не знаеш какво говориш. Утре ще обсъдим спокойно…
— Няма „утре“, Петре. Аз вече реших.
Приближи се до бюрото и извади плик. На него ясно се виждаше печатът на нотариус.
— Какво е това? — лицето му побеля.
— Завещанието ми. — Отговори спокойно. — Подписах го вчера. Всичко оставям на децата си. Апартамента, гаражите, дори старите имоти. А на теб… на теб оставям благодарност за тези пет години. Пет години, които ме научиха, че вълкът си остава вълк, дори и в костюм.
Маската падна. Лицето му се изкриви в озлобено изражение.
— Подиграваш ли ми се? Мислиш, че децата ти ще те защитят? Те си имат свой живот. Ще останеш сама. Кой ще ти подаде чаша вода, когато легнеш? Кой ще те подкрепи?
Галина го гледаше право, без страх.
— И за това съм помислила. Утре идва професионална гледачка. На мен не ми трябва съпруг, който чака смъртта ми като празник.
Очите му присвиха от ярост.
— Ще съжаляваш.
— Може би. — Кимна леко тя. — Но не повече от твоя „антиквар“, който преди малко вече обясняваше на полицай защо е бил тук.
— Какво?! — Петър се сепна.
— Повиках полицията още преди да влезете. — Гласът ѝ беше равен. — Казах, че искат да ме лишат от жилището ми. Записаха данните му. И твоите също, Петре.
Звънецът иззвъня. От коридора се чу твърд глас:
— Полиция! Отворете!
Петър пребледня. Опита се да си сложи отново маската на загрижен съпруг:
— Галке, защо този цирк? Нали сме семейство…
Тя го гледаше непоколебимо.
— Не, Петре. Никога не сме били семейство.
Отвори вратата. Влязоха двама полицаи. Петър започна да мънка, да посочва кутията със зефир, да се преструва на любящ мъж. Но погледът на Галина беше достатъчен.
Съставиха протокол, записаха всичко. Петър разбра, че е загубил. Събра вещите си в мълчание и излезе, без да я погледне.
Когато вратата се затвори зад него, Галина не усети самота, а облекчение. Тишината в жилището вече не тежеше. Беше закрила.
Тя застана пред огледалото. Оттам я гледаше жена с белези от годините, но изправена, спокойна и уверена.
„Не ме е страх от смъртта — помисли си. — Страхувах се от човека до мен, който я очакваше. А сега вече няма от какво.“
Вдигна телефона и набра дъщеря си.
— Лено, добре съм. Не идвайте. Сама се справих. И така е най-добре.
Навън вечерният вятър шумолеше в клоните, сякаш изтриваше следите от чуждо присъствие. А в гърдите ѝ се разливаше нова, тиха сила.
За първи път от много години Галина усети, че животът ѝ принадлежи единствено на нея.
И в тази свобода вече нямаше страх. Имаше само яснота. И мир.
