Какво? — първа проговори Мария, свекърва ми. Гласът ѝ потрепери, макар че се опитваше да го задържи твърд, както винаги. — Какви глупости говориш, Елена? Тази къща е моя! Документите са на мое име!
Костадин ме гледаше втренчено. В очите му имаше и недоумение, и страх, и някакво ново любопитство, което досега никога не бях усещала.
Не отговорих веднага. Отворих чекмеджето на шкафа и извадих дебела папка с документи, подредени грижливо, с печати и подписи. Поставих я на масата.
— Преди шест месеца — започнах бавно — банката извади къщата на публична продан. Дълговете се трупаха с години. Знам, че криехте писмата с предупрежденията, надявайки се „някак си“ всичко да се оправи. Но не се оправи.
Лицето на Мария побеля. Устните ѝ се разтрепериха.
— Не лъжи! — изкрещя тя, но в гласа ѝ прозираше повече отчаяние, отколкото гняв. — Това не беше твоя работа!
— Напротив, беше — отвърнах твърдо. — Аз живея тук. Не можех да позволя една сутрин съдия-изпълнители да изхвърлят нас тримата на улицата.
Отворих папката. Най-отгоре лежеше протоколът от търга, следван от нотариалния акт. В графата „Купувач“ стоеше моето име.
— Елена… — прошепна Костадин, протягайки ръка към документа, но веднага я дръпна назад, сякаш се бе опарил. — Това истина ли е?
Кимнах.
— Работех през цялото време. Нощем, когато вие спяхте. Поемах счетоводни услуги, правех декларации, помагах на предприемачи от София, Пловдив, Варна. В началото печелех малко, после повече. Не съм била бреме. Спестявах.
Очите ми се насълзиха, но говорех спокойно:
— И когато къщата беше извадена на търг, аз я купих. Не някакъв непознат добродетел. Аз бях тази.
В кухнята настана тишина, толкова плътна, че се чуваше само тиктакането на стария стенен часовник.
Мария се отпусна на стола, като че ли всичката сила я напусна. Лицето ѝ се сивееше, очите ѝ блуждаеха.
— Значи през цялото това време… — Костадин прокара ръка през косата си. — Ти си работила, мълчала си, а аз дори не съм разбрал?
— Да — отвърнах. — Защото знаех, че ако кажа по-рано, майка ти ще те обърне срещу мен. Но вече ми стига — уморих се да ме наричат „паразит“.
Мария внезапно удари с длан по масата.
— Не смей! Това е моят живот! Аз съм я строила тази къща! Аз съм избирала керемидите, дограмата, всяко нещо!
Вдишах дълбоко и извадих последния документ — актуалната справка от Имотния регистър.
— Не, Мария. Според закона тази къща вече е моя.
Костадин мълчеше. Гледаше ту мен, ту нея. Тежестта на ситуацията го пречупваше. Най-накрая каза с дрезгав глас:
— Мамо, стига. Елена ни спаси. А ти през цялото време я унижаваше.
Очите на свекърва ми се напълниха със сълзи. Никога не я бях виждала толкова уязвима.
— Аз… не знаех… — прошепна тя. — Мислех, че си безполезна… че няма да се справиш с нищо…
В мен нямаше злорадство. Само умора. Всички онези години обиди и унижения натежаха отново, но този път не наведох глава.
— Сега знаете истината — казах тихо. — Може да си останете тук. Няма да ви изгоня. Но никога повече не ме наричайте „паразит“.
Затворих папката и се изправих.
Костадин също стана, сложи ръка на рамото ми. В гласа му имаше решителност, примесена с нежност:
— Гордея се с теб, Елена.
Мария остана на стола, вперила поглед в масата. Вече нямаше оръжие срещу мен.
А аз за първи път почувствах, че тези стени наистина са мой дом.
И никой вече нямаше право да ме нарича „паразит“.
