Когато Петър се върна в трапезарията, въздухът беше толкова тежък, че можеше да се реже с нож. Стоянка стискаше устни, Елица си играеше с вилицата, а роднините само се споглеждаха неспокойно.
— Извинявайте, важно обаждане, — каза Петър спокойно и седна отново до Мария. — Сега съм изцяло на ваше разположение.
Мария усети, че моментът е настъпил. Или ще се изправи срещу тях, или ще остане завинаги „по-голямата, която плаща за всички“.
— Мамо, — обърна се тя бавно, — преди малко каза, че колата ми вече трябва да бъде на Елица. Петър, ти какво мислиш?
Тишината беше гробовна. Само старият стенен часовник тиктакаше в коридора.
Стоянка първа се обади, с рязък глас:
— Това е нормално! Семейството трябва да си помага. По-голямата сестра е длъжна да поддържа по-малката.
Петър леко се усмихна, погледна към Мария и каза твърдо:
— Колата е на фирмата. Аз я дадох на Мария като служебна. Само тя може да я ползва.
— Как така?! — изправи се Стоянка. — Значи не е нейна?!
— Не. Моя е. Но ключовете са у Мария и ще си останат при нея.
Елица скочи от мястото си, бузите ѝ пламтяха:
— А апартаментът? Недей да казваш, че и той…
— Да, — кимна Петър спокойно. — Апартаментът е мой. Аз реших Мария да живее там, за да ѝ е удобно и спокойно.
По масата премина шепот, някой от чичовците се изкашля неловко. Стоянка пребледня, очите ѝ се разшириха. Всичките ѝ планове как ще „поделя“ имуществото между дъщерите ѝ се стопиха на място.
Тогава Мария се изправи, и гласът ѝ прозвуча по-ясно и твърдо от всякога:
— Мамо, тате. Стига. Цял живот аз плащах — за Елица, за университета, за курсовете, за прищевките. Работих като вол и вие само вземахте. А сега искате и колата, и дома ми? Повече няма да стане. На никого нищо не съм длъжна.
Стоянка тресна с длан по масата, чашите издрънчаха:
— Семейството е над всичко! Голямата винаги трябва да жертва за малката!
— Не, мамо, — очите на Мария святкаха. — Голямата има право да живее живота си.
Бащата, Димитър, неловко се размърда:
— Айде, да не се караме толкова. Може да се разберем спокойно…
Но Елица изписка, с глас, който накара всички да подскочат:
— Спокойно?! Тя ни предава! Аз цял живот чаках от нея помощ, а тя сега ме изоставя?!
— Не аз те предавам, Елица. Аз те издържах. Години наред. Жертвах живота си за твоето удобство. Но край. — Мария изправи рамене.
— Без нас ти си нищо! — кресна Стоянка. — Всичко, което имаш, го дължиш на семейството!
— Не, мамо. Всичко, което имам, съм изкарала сама. И благодарение на хората, които ме уважават повече, отколкото вие някога сте го правили.
Петър сложи ръка на рамото ѝ и каза спокойно:
— Абсолютната истина. Аз мога да го потвърдя.
Чичо Кольо, който досега само ядеше и мълчеше, промърмори:
— Евала, Мария. Поне тя си стъпи на краката. Това заслужава уважение.
Елица пребледня, очите ѝ се напълниха със сълзи и тя изхриптя:
— Това е лъжа! Цялата работа е театър! „Годеникът“ ти е просто шефът ти, който те глези! Срамота!
Петър я изгледа хладно:
— И дори да е така, какво от това? Мария е умна, самостоятелна жена, ценна за мен. Не вие определяте стойността ѝ.
— Аз искам колата! — изкрещя Елица като разглезено дете.
— Тогава си я изкарай с труд, Елица, — отвърна Мария ледено. — Както аз направих.
Стоянка рязко се изправи, лицето ѝ почервеня:
— Не, това няма да го допусна! Ти обръщаш гръб на собственото си семейство!
— Не ви обръщам гръб, мамо, — каза Мария твърдо. — За първи път избирам себе си. И знаеш ли какво? Чувствам се свободна.
Тя хвана ръката на Петър, погледна всички по масата и каза ясно:
— Благодаря за вечерята. Но ние си тръгваме.
В стаята настъпи тишина. Никой не посмя да я спре, докато тя и Петър вървяха към вратата.
По-късно, в апартамента в центъра, Мария изхлузи обувките си и се отпусна на дивана. Петър отвори бутилка червено вино и наля в две чаши.
— Ти беше невероятна, — каза той, подавайки ѝ чаша.
— Благодаря. Но още не мога да повярвам, че наистина успях.
— Успя. Тази вечер им показа, че знаеш да поставяш граници.
Мария отпи и се засмя тихо:
— Знаеш ли, че цялата тази история с „годеника“ е една голяма постановка?
— Разбира се, че знам. Но понякога именно постановката променя правилата.
За първи път от години тя усети истинска свобода. Не от майка си, не от сестра си — а от самата себе си.
— Петре, — прошепна тя, — оттук нататък искам да живея за себе си. Не за доказателства, не за чужди очаквания. Само за себе си.
— И аз ще съм до теб, за да ти помагам в това, — отвърна Петър сериозно.
Мария се усмихна. И разбра: семейството никога повече нямаше да има власт да я сломи.
