Мария не заспа цяла нощ. Лежеше неподвижно, вперила поглед в тавана, а сърцето ѝ биеше като чук в гърдите. В главата ѝ се въртеше само една мисъл:
„Той открадна мечтата ни. Не от мен — от детето си.“
До нея Георги спеше спокойно, дишаше равномерно, сякаш нищо не се беше случило. Това спокойствие я побъркваше.
На сутринта стана рано, приготви кафе, отпи една глътка — горчиво като обидата, която я изгаряше отвътре.
Погледна се в огледалото: подпухнали очи, бледо лице, но твърд поглед.
— Край. Повече няма да си мълча, — прошепна тя.
Свекървата се появи след малко, в халат и с навити коса, изглеждаше доволна, като човек, който си е у дома.
— Марийче, ще направиш ли кафе и за мен? Тази машина е сложна, не мога да я разбера…
— Разбира се, — отговори Мария студено.
Наля водата, запали котлона, ръцете ѝ леко трепереха. Гледаше я как сяда на стола и си хапва от някаква кифличка, сякаш нищо не е станало. В гърдите ѝ нещо кипна.
По обяд телефонът звънна. Георги.
— Мария, моля те, не се ядосвай. Знам, че сбърках, но вече е късно. Парите ги няма, ремонтът започна.
— Късно ли? — гласът ѝ беше леден. — Късно ще ти стане на теб.
Вечерта масата беше подредена както винаги — салата, манджа, хляб, дори свещичка. Георги седна срещу нея, но въздухът между тях беше тежък като олово.
— Сядай, трябва да поговорим, — каза Мария спокойно.
— Пак ли ще започваш? — изсумтя той. — Не можем ли да забравим това вече?
— Не, не можем. Защото не става дума за пари, Георги. Става дума за доверие.
— Но това е майка ми! Не можех да ѝ откажа!
— А на кого отказа, Георги? На мен? На дъщеря си? Която цяла година мечтаеше за морето?
Той замълча, лицето му пребледня.
— Ще върна парите, обещавам.
— Парите не са проблемът. Изгуби нещо много по-голямо.
Мария го гледаше право в очите.
— Знаеш ли кое е най-болезненото? Че вече не мога да ти вярвам. Взехме това решение заедно — да спестяваме, да сбъднем една мечта. А ти я предаде заради капризите на майка си.
Георги спусна глава, а тя продължи:
— Аз не мога повече така. Събери си нещата. Аз си тръгвам.
Той скочи от стола.
— Мария, не бъди смешна! Къде ще ходиш?
— Там, където мога да дишам.
Събра няколко дрехи, документите и любимата играчка на Ива — малко плюшено мече с откъснато ухо.
— Мамо, какво става? — прошепна детето, стоейки на прага.
Мария клекна до нея, погали я по косата.
— Ще си тръгнем за малко, слънчице. Но обещавам — пак ще видим морето.
Тя нае малко таванско жилище в краен квартал на Пловдив. Стените бяха напукани, мебелите — стари, но вътре се дишаше леко.
Мария започна да работи допълнително — преводи, поръчки, каквото и да е. Всеки лев, който изкарваше, слагаше в нова кутия — дървена, с издълбан надпис от нея самата:
„Нашата мечта. Само наша.“
Георги няколко пъти ѝ писа.
„Наистина ли ще разрушиш всичко заради пари?“
Тя не му отговори.
Един ден ѝ се обади свекървата.
— Марийче, хайде, стига се сърди. За една глупост направи скандал на цялото семейство. Ние сме роднини, трябва да си прощаваме.
— Роднина не значи човек, който има право да руши живота ни, — отвърна тя спокойно. — А Вие го направихте.
— Аз само исках да си оправя кухнята. Ти си млада, ще изкараш още пари.
— А Вие, госпожо Антоанета, вече си изхарчихте чуждото щастие.
Два месеца по-късно, в края на август, Мария успя. Събра достатъчно.
Не можеше да си позволи скъпата почивка в Созопол, но намери малка стаичка под наем в Приморско.
Когато Ива видя морето, очите ѝ светнаха.
— Мамо, виж! Истинско е! Синьо и голямо!
Мария я наблюдаваше с усмивка. Слънцето блестеше в косите ѝ, вълните пееха, а в нея за първи път от месеци цареше мир.
На третия ден на плажа се появи Георги. Приближи се бавно, с наведена глава.
— Мога ли да седна? — попита тихо.
— Седни.
— Сбърках. Мислех, че правя нещо добро.
— Добро не се прави, като крадеш мечти.
Ива дотича, държейки в ръка шепа миди.
— Тате, виж! Всеки път, когато идваме на море, ще събирам нови!
Георги я погледна, очите му се насълзиха. После се обърна към Мария.
— Може ли… да дойда и аз догодина?
Тя го гледа дълго.
— Само ако се научиш какво струва истинското.
Той кимна, без да каже нищо повече.
Вълните тихо се разбиваха в брега, слънцето клонеше към хоризонта.
Мария стоеше и усещаше — животът може да се срути за миг, но когато имаш сили да тръгнеш отначало, морето винаги те чака.
