Лили усещаше дланите си влажни, сякаш студеният метал на инвалидната количка изгаряше кожата ѝ.

— Няма да се върне скоро. Каза, че му е тежко да гледа болестта ти, — изрече Едгар без изражение.

И тогава тя избухна:

— Не болестта ми е тежка! Неговата съвест е! Как можа… как можа да ме остави тук?

Едгар се пораздвижи неспокойно, после сви рамене.

— Не знам. Хората правят много глупости за пари или за спокойствието си. Аз съм нает да се грижа за теб. Толкова.

И я остави сама.

Дните течаха бавно. Топлината на огъня едва стигаше до ъглите на стаята, а нощите изглеждаха безкрайни. Всяка сутрин Едгар идваше с билков чай, парче хляб и няколко зеленчука. Беше мълчалив човек, но в очите му имаше кротост, която Лили отдавна не беше виждала у никого.

Понякога, докато я хранеше, грубите му ръце потреперваха.

— Може би още можеш да проходиш? — попита я веднъж.

— Лекарите казаха, че не. Гръбнакът е разрушен.

Той бавно поклати глава, сякаш не искаше да повярва.

Една вечер, когато вятърът свиреше в гората, Едгар запали газената лампа и седна до нея.

— Знаеш ли, Лили, баща ти понякога идваше тук. Купуваше дърва от мен. Уважавах го. Честен човек беше.

Сърцето ѝ се сви. Липсваше ѝ баща ѝ, онзи глас, който винаги я успокояваше. Ако беше жив, никога нямаше да позволи Ричард да постъпи така.

— Едгар, ако поискам… да избягам оттук… ще ми помогнеш ли? — прошепна тя.

Той дълго я гледа, после отвърна:

— Да. Но не знам къде ще отидеш.

Една сутрин Ричард се появи отново. Луксозният му костюм изглеждаше нелеп в мократа гора.

— Как се чувстваш? — попита с престорена усмивка.

— Липсва ми въздухът на Швейцария, — отвърна тя с горчива ирония.

Той се прокашля.

— Имам нужда от подписа ти върху някои документи. За хотела става дума. Трябва да ме разбереш.

В този миг всичко ѝ се изясни. Никога не беше ставал въпрос за грижа, а за наследството ѝ. Ричард искаше да заграби всичко, а тя беше пречка.

— Няма да подпиша нищо, — каза Лили тихо, но твърдо.

Очите му се вледениха.

— Тогава ще останеш тук, докато не промениш решението си.

И си тръгна, без да се обърне.

След като той изчезна, Едгар застана до нея и сложи ръка на рамото ѝ.

— Това не го заслужаваш. Баща ти би ти казал да се бориш.

— Но как? Аз не мога да ходя.

— Краката не са всичко. Имаш ум, имаш воля. И още има хора, които ще бъдат до теб.

През онази нощ Лили не мигна. На следващия ден Едгар ѝ донесе стар телефон.

— Използвай го. Обади се на когото трябва. Аз ще ти помогна да стигнеш до града.

С треперещи пръсти тя набра номера на Марта, нейната бавачка. Щом чу гласа ѝ, избухна в плач.

— Марта, Ричард ме изостави в гората. Искам да се боря. Искам да си върна живота.

Няколко дни по-късно Марта пристигна с микробус. С помощта на Едгар качиха Лили и я закараха направо при адвоката на семейството.

Ричард влезе в нотариалната кантора уверен, че всичко е под контрол. Но когато видя Лили пред себе си, в инвалидната количка, с пламък в очите, онемя.

— Мислеше, че ще се крия вечно в гората? — каза тя студено. — Не, Ричард. Аз съм дъщерята на баща си и ще се боря.

Адвокатът подаде документите. Ричард се опита да се възпротиви, но доказателствата бяха ясни: той искаше да я обяви за недееспособна, за да завладее всичко.

Процесът продължи месеци. В края съдът отсъди в полза на Лили. Наследството остана нейно, а Ричард бе прогонен не само от имението, но и от живота ѝ.

Една следобед Лили отново гледаше през прозореца. Градът блестеше под слънцето, а в душата ѝ се раждаше нова сила. Едгар вече беше официалният управител на имота, а Марта отново беше до нея.

— Знаеш ли кое е странното? — обърна се тя към Едгар. — Мислех, че животът ми свърши в тази количка. А всъщност тук започна отново.

Той се усмихна плахо.

— Понякога гората не е край. Тя е само начало на нов път.

И за Лили този път тепърва се откриваше.