Леонард застина на прага. В гърдите му се надигна нещо странно — гняв, примесен със смущение. Този кадър — младата сестра, склонила се над безпомощната жена, с доброта в очите и нежност в движенията — не се вписваше в строгия му свят.
— Какво… си позволявате?! — гласът му отекна като удар на камбана. — Казах ясно: в коридора!
Ема вдигна глава. Погледът ѝ бе тих, но решителен.
— Тя не е „ресурс“, господин Краузе. Тя е човек. И докато аз нося тази униформа, ще се грижа за хората, а не за вашата статистика.
Настъпи мълчание. Пациентите в коридора, които бяха чули думите ѝ, впериха очи в главния лекар. Обикновено сведените им лица сега сияеха с мълчаливо одобрение.
Леонард пристъпи напред, очите му проблеснаха опасно. Но точно тогава възрастната жена се размърда и слабо докосна ръката му.
— Докторе… — прошепна тя. — Виждам ви. Виждам онзи млад човек, който някога е мечтаел да спасява животи. Защо го предадохте?
Сякаш остър нож разряза тишината. Леонард отдръпна рязко ръката си, но трепереше. В гърлото му заседна буца. Спомените, които от години бе заключил зад ледени стени, нахлуха с цялата си сила: първият спасен пациент, благодарността в очите на едно дете, думите на покойния му учител — „Лекувай с ръце, но и със сърце“.
Той изсумтя и тръгна към вратата.
— Глупости. Сантиментални глупости.
Но гласът му вече не звучеше толкова твърдо.
В следващите дни Краузе започна да забелязва нещо, което преди бе пренебрегвал: пациентите, които минаваха през ръцете на Ема, се възстановяваха по-бързо. Дори онези, за които прогнозите бяха мрачни, намираха сили. И не благодарение на модерната техника, а на човещината, която тя носеше като светлина.
Вечерта, когато всички си тръгнаха, Леонард влезе отново в стая седем. Жената вече спеше спокойно, а до леглото ѝ лежеше одеяло, внимателно подгънато от Ема. Главният лекар седна до прозореца, погледна към дъждовните улици на града и за пръв път от години почувства умора — не от работа, а от собственото си безсърдечно бреме.
Стисна юмруци. Вътрешната битка тепърва започваше.
