…Беше зимна вечер. Стъклата на прозорците бяха запотени, а радиаторът бучеше тежко. Аз отново се бях скрил в гардероба, но този път — не сам. В ръцете си стисках тетрадка, малка, с избелели корици. Вътре бях започнал да записвам думи. Тайни думи. Не за домашните, не за училище — а за него. За страха, който носех в себе си.
Не знам защо го направих. Може би за да не полудея. Водех разговори с листовете — какво се е случило, какво съм усетил, какво искам да забравя. Тетрадката беше единственият ми приятел. Но в онази нощ… той я намери.
Вратата на гардероба се отвори рязко. Светлината ме заслепи. В едната му ръка беше моето убежище — тетрадката, а в другата — коланът.
— Това ли е твоето „играене“? — гласът му беше нисък, почти спокоен, но точно това беше най-страшното.
Той започна да чете. На глас. „Татко мирише на алкохол… татко ме боли… татко ме гледа като враг…“ Всяка дума, произнесена от устата му, беше като удар. Но тогава се случи нещо, което никога не бях очаквал.
Вратата на кухнята се отвори и мама влезе. За първи път не се престори, че не чува. Лицето ѝ беше бледо, но очите — твърди.
— Дай ми тетрадката — каза тя.
Той се засмя, с онзи празен, студен смях, който караше съседите да мислят, че е „весел човек“. Но този път смехът не подейства. Тя пристъпи напред.
И тогава се случи непредвидимото. Тя хвана ръката му. За първи път. Аз видях как той, този „всемогъщият“, остана за миг неподвижен. А после… като че ли за първи път усети, че може да загуби контрола.
И именно този миг промени всичко.
