Около мен — прегръдки, цветя, балони, сълзи от радост. Всички посрещаха „своите“. Мен — никой. Само майка ми, която нервно се опитваше да спре такси.
Поех дълбоко въздух. В мен вече нямаше място за сълзи. Камъкът, роден в гърдите ми в онзи ден, когато Иван затвори телефона, растеше и ставаше по-тежък.
— Хайде, малчо — прошепнах, целувайки челото му. — Ние двамата ще се справим.
Пътят към дома изглеждаше безкраен. Майка ми мълчеше, само веднъж каза:
— Прости му, дъще. Може би с времето всичко ще се оправи…
Отвърнах с тъжна усмивка. За първи път в живота си усещах, че повече няма да „оправям“ неща, които не съм аз счупила.
Първите дни бяха тежки. Безсънни нощи, плачът на бебето, умората, която те пречупва. Но у дома имаше нещо ново: истината. Нямаше вече лъжи, нямаше „спешни срещи“ или „задръствания“. Само аз и моят син.
Минаха няколко седмици. Една вечер телефонът отново иззвъня: Иван.
— Е, как сте? — гласът му звучеше равнодушно, сякаш питаше за времето.
— Добре сме — отвърнах спокойно. — Само че вече сме без теб.
— Как така „без мен“? Аз съм баща му!
— Ти избра в онзи ден, когато не дойде да ни вземеш от родилното. Помниш ли?
В слушалката настана тишина. После измърмори нещо и затвори.
Аз повече не чаках обажданията му. Светът ми се беше променил. Всеки ден гледах как синът ми расте, как с очите си търси мен сред хората, и разбирах: вече не живея само за себе си. И това ми даваше сила.
Една следобедна разходка в парка. Бутам количката и до мен спира някой. Млад мъж се навежда, за да погледне бебето.
— Какъв сериозен малък човек — усмихна се той. — Точно като майка му.
Вдигнах поглед, и за пръв път от много време усетих как нещо в мен се разтапя. Може би надежда. Надежда за живот без лъжи, за живот, в който мен и сина ми ще ценят истински.
Прегърнах по-силно детето си и си помислих:
— Започваме отначало. Но този път правилно.
