Тежкият, сладникав дим на махорка се смесваше с миризмата на варени картофи и старо, изпотено кожено палто. Артьом, известен преди на цялото село като Костя Хулигана, седеше на стълбата и се взираше в аления процеп на залеза. Той не можеше да определи точно този момент, този съдбовен прелом, когато неговата Лидия, неговата Лидочка, тази, която някога беше слънцето на живота му, беше полудяла. Откъслеци от него изплуваха в паметта му като мъгли над река: тогава нейният смях, сребърен и дързък, после лицето ѝ, изкривено от ярост. Имало е моменти, когато той, млад и горещ, е бил готов да направи всичко за нея.
Беше лудо влюбен. Помнеше всеки детайл: как тя влезе в селския клуб, висока и права като стрела. Всички мъже замръзваха, изпровождайки я с погледи, изпълнени с нямо обожание и срамежливост. Лидия се различаваше от другите момичета не просто по артикула – тя носеше в себе си някаква друга, необичайна за руското око, почти циганска красота. Тъмна кожа, големи, тъмни като две бездънни ледени дупки очи, в които потъваха души, и устни, винаги помръднали от надменна усмивка. Тя се държеше подобаващо – надменна и горда, както би трябвало да се държи една кралица, която знае стойността си. Артьом се бореше за нея не на живот, а на смърт на същите тези танци, като се сби с гостуващия шофьор, който се осмели да я покани твърде настойчиво. Спечели ръката ѝ, като изпи не една, а три бутилки от подбрания “капитал” с баща ѝ, небесното царство за него, след което се оттегли за три дни, но получи ръката и благословията ѝ.
И тя го направи. Омъжи се за Артьом, за учудване на цялата околност. Първите години бяха като в добра стара приказка. Той я носеше на ръце, тя се смееше на шегите му, а нощем къщата им се изпълваше с такъв жар от страст, че студът зад прозореца изглеждаше като нищо.
В началото на 70-те години тя най-накрая забременява. Щастието на Артьом беше ненадминато. Той сам си постелеше леглото, през зимата тичаше след кисели краставички, сваляше всички на пазара. Хората разказваха, че Лидия, отчаяна, все пак отишла при старата баба Варваруха, която живеела в покрайнините на блатото. Тя ѝ давала да пие някакви горчиви, миризливи билки и по време на новолунието шепнела над корема ѝ древни заклинания, молейки за наследник. Но Артьом отхвърлил тези клюки. Малко ли злобни езици говореха от завист! Той вярваше в най-доброто.
…Момчето, мъничко, съсухрено, живя само няколко дни и умря, без да поеме първата си пълна глътка въздух. Лекарите казаха, че то не е жизнеспособно. Може би тогава, в онази тиха, ужасна нощ, когато викът му бе прекъснат завинаги, Лидия и загубила ума си? Артьом, самият той поразен от скръб, я утешаваше както можеше, галеше я по косата, държеше ръката ѝ мълчаливо, усещайки как дланта ѝ изстива. Тя не заплака. Взираше се в една точка и в погледа ѝ имаше нещо ново, твърдо и остро като стъкло.
Скоро тя забременява отново и ражда момиченце. Наричат я Вероника. Раната изглеждаше заздравяла. Но не. Времето минаваше, а Лидия започна да тъгува в същото, неразбираемо за Артьом. Това не е правилно, това не е правилно. Слънцето беше твърде ярко, дъждът – твърде ситен. Собственото ѝ отражение в огледалото, което някога толкова много я радваше, сега предизвикваше пристъпи на ярост. Тя счупи едно огледало, после друго. Оказа се, че красотата не е вечна, и тя с ужас откри първите бръчки в очите си, първата тъга в устните си.
И най-лошото е, че Лидия започва да обвинява за всичко малката Вероника. Шепнеше така, сякаш е отнела цялата ѝ красота и жизненост още докато е била в утробата, оставяйки само една изсъхнала черупка. Но най-лошото от всичко беше безпричинният, животински, сляп ужас на ревността. Тя започна да ревнува от всичко: от вятъра, който разрошваше косата му, от кравата, която доеше, от сенките по оградата. Да не говорим за съседите. Тя можеше да нахлуе във фермата му посред бял ден, пред очите на целия екип. Опипваше дрехите му като ловджийско куче, обръщаше джобовете му в търсене на въображаеми доказателства, вдигаше дивашки скандали, излагайки и себе си, и невинния Артьом на публичен присмех. Отначало цялото село им се смееше, после започнаха да се подсмихват скришом, а след това започнаха да ги гледат със съжаление и опасения.
И Артьом не можеше да издържи. Не можеше да понесе това постоянно напрежение, този отровен шепот зад гърба му, тази лудост в очите на жената, която някога обичаше. Започна да пие от бутилката, търсейки забрава в огнената влага. А там, където има алкохол, там, както знаете, са на една ръка разстояние и други грехове, и лъжи, и горчива утеха отстрани.
Вероника е на три години, когато се случва нещо, което селото ще помни десетилетия наред. Лидия, чието лице е изкривено от нечовешки гняв, грубо хваща дъщеря си за тънката й ръчичка и я повлича по прашната селска улица. Беше на път към къщата на самата Глаша, тъкачката, за която отдавна се носеха клюки. Докато минаваше покрай къщите, Лидия крещеше гръмогласно проклятия, гласът ѝ се разпадаше на писъци и се разнасяше из квартала:
– Ще убия тази змия! Първо ще й откъсна всички косми, за да отиде в ада! И ще отровя мъжа си, кучето курва! Така че той няма да умре веднага, а първо ще издаде всичките си гнили черва!
Съседите, разбира се, не можеха да пропуснат подобна гледка. Те изскочиха на верандите си и погледнаха иззад оградите. А когато Лидия, влачейки след себе си плачещата Вероника, се приближи до спретнатата къщичка на Глаша, след нея вече се зададе респектираща, жужаща тълпа от зяпачи….
