Шумоленето на копринения халат и тръпчивата миризма на прясна боя за коса изпълниха малкия коридор. Маргарита замръзна пред огледалото, оценявайки резултата – медните отблясъци върху тъмната ѝ коса изглеждаха перфектни. До срещата оставаше малко повече от час и всяка минута беше от значение: трябваше да изсуши косата си, да изглади роклята си, да гримира очите си… И точно в тази минута, когато стрелката на часовника показваше пет без шест, на вратата се позвъни настойчиво, малко грубо.
Сърцето на Маргарита се разтуптя неприятно. Не се очакваше никой да дойде. Случката с Артьом беше насрочена точно за шест часа на входа на “Едем”, новия ресторант на склона на хълма на две пресечки от къщата ѝ. Тя се приближи на пръсти до вратата и надникна през огледалото. Той стоеше пред вратата, премяташе се от крак на крак и стискаше напоен с дъжд букет маргаритки. Артем.
С приглушено щракване тя завъртя ключалката. Вратата се отвори достатъчно, за да се промъкне през нея изненаданото ѝ, недоверчиво лице.
– Артем? Откъде… Откъде знаеш адреса ми? – Гласът ѝ беше по-висок от обикновено, смесица от объркване и зараждаща се тревога.
Бяха се запознали вчера, на рождения ден на сестра ѝ Катерина. Изглеждаше приятен, малко старомоден, със срамежлива усмивка. Наложи се да я придружи до вкъщи. Маргарита, предпазлива жена и несклонна към лекомислие, слезе от микробуса две спирки по-рано, хвърли едно прощално “Непременно ще ти се обадя!” и изчезна във входа, без да погледне назад. Беше сигурна, че микробусът ще го отведе надалеч, в нейната посока, в нейния живот.
Артьом стоеше на перона, а на лицето му се бе появила същата виновна усмивка, която я бе трогнала вчера. Разкриваше редица прави зъби, а между предните два имаше смешна, почти детска пролука.
– Проследих те – каза той просто и й подаде смачканите влажни цветя. – Вчера, когато слязохте на грешната спирка… ми стана интересно. Съжалявам, но не можах да устоя. Мислех да те изненадам.
В тона му нямаше нищо зловещо, само някаква кучешка, тромава прямота. Но нещо вътре в Маргарита изстудя. Думата увисна във въздуха с тежка, лепкава буца. Тя автоматично прие цветята и се оттегли в дълбините на коридора, като го остави да влезе. Какво оставаше да направи? Щеше да изглежда твърде грубо да затръшне вратата пред лицето му.
– Влезте – гласът й прозвуча приглушено, сякаш от съседната стая. – Но ако трябва да съм честен, все още не съм готов. Казахме, че ще се срещнем в ресторанта.
– Бил съм тук и преди! – Той се зарадва, сякаш не беше забелязал смущението ѝ. – Мислех да почакам тук. Навън е влажно и започва да вали.
Той влезе в апартамента и присъствието му веднага се оказа твърде голямо, твърде шумно за това уютно пространство. Той беше като чужд елемент, натрапник в нейния изграден, грижливо пазен свят. Маргарита, водена от автоматична любезност, го покани в кухнята и му предложи чай, като отчаяно се надяваше, че той ще откаже.
Но Артьом с радост се съгласи. Той седна на една табуретка, сложи длани на коленете си и започна да се оглежда любопитно, поглъщайки всеки детайл от живота й: снимките на хладилника, книгата на перваза на прозореца, скъпата кафемелачка. Изпи не една, а три чаши чай, като отми предлаганите бисквити, мармалад и дори похапна лимонови резенчета, които лежаха в изящна розичка. Хрупаше, преглъщаше и се чудеше: “Какъв комфорт! Каква вкусна напитка!”
Отчаяна, Маргарита, за да запълни тягостната пауза, му предложи купичка супа – богата на сол, останала от обяда. Очите на Артьом светнаха от неподправена радост. Той веднага свали сакото си, разхлаби вратовръзката си и се приготви да яде, сякаш това беше целта на посещението му.
Стиснала зъби от неудовлетвореност, Маргарита затопли супата, наля му пълна чиния и като се извини, се оттегли в спалнята, за да изглади роклята си и да се гримира, с напразната надежда, че все още има време за романтична вечеря.
Когато двайсет минути по-късно излезе от спалнята – облечена в идеално изгладена рокля с цвят на зрели череши, с оформена коса и грим – я очакваше жестоко разочарование. Артьом все още седеше в кухнята. Пред него се вареше прясна, четвърта чаша чай. Той сам беше намерил запарката, сам беше налял врялата вода. Тази обикновена домашна наглост я ядосваше повече от всичко друго.
– Ослепителна си! – Той издиша и скочи от стола си. Очите му я пробягаха с жадни, лепкави мравки. – Не жена, а богиня! Картина!
Приближи се до нея с широко разтворени за прегръдка ръце, опитвайки се да я придърпа към себе си, за да поеме свежия ѝ аромат на парфюм и лак за коса. Маргарита сбърчи нос от отвращение и се отклони, използвайки чантата си като щит.
– Артем, какво позволяваш? Ние едва се познаваме! – гласът ѝ трепереше от възмущение.
Той се сви веднага, а лицето му се изпъна в обидно, виновно изражение. Приличаше на изтерзано кученце, но сега това беше вид, който само дразнеше Маргарита.
– Хайде да вървим – каза тя сухо, излезе на входа и завъртя ключа в ключалката, сякаш завинаги заключваше вратата на един кошмар.
Той я последва послушно. При асансьора той направи още един опит.
– Маргарита, защо не излезем? – той сниши гласа си заговорнически и кимна многозначително към вратата. – Там е толкова уютно и топло… Но навън е хлъзгаво. Може би е по-добре да си седим вкъщи? Да гледаме филм…
Тя се обърна към него и в погледа ѝ той прочете всичко, което тя мислеше за него. Студена, безмилостна оценка.
– Вкъщи? – Тя попита ледено. – Съгласихме се за ресторант. Ти го предложи. Или вече си забравил?
Той мълчеше, само свиваше безпомощно рамене.
Дъждът, който започна като фин прашец, се превърна в досадна мъгла. Вървяха – на плахия ѝ въпрос: “Къде е колата?” Артьом само смутено промърмори нещо за “разходката е по-полезна”. Скъпите лакирани обувки на Маргарита, които тя беше обула специално за тази вечер, с всяка крачка избледняваха в калта, покрити с неприятни тъмни пръски. Тя усети как по гръбнака ѝ пробягват гъши тръпки от студ и разочарование. Вървеше нататък, преглъщайки буца негодувание, като вече мразеше и него, и себе си за това глупаво начинание.
Ето го “Едем”. Широки стъпала, водещи до масивна врата от тъмно дърво, светлината от прозорците се разливаше в топла, медена струя, обещаваща топлина, уют и добра храна. Сърцето на Маргарита трепна от една последна надежда. Тя вече беше направила крачка към светлината, когато чу зад себе си жалък, фалцетно звучащ глас:
– Маргарита! Постой! А я?..
Тя се обърна. Артьом стоеше на около десет метра от нея, до стара чугунена пейка под разраснала се ружа. Той й махна нервно с ръка, оглеждайки се, сякаш се страхуваше да не го видят на тези величествени стъпала. На лицето му имаше странна смесица от страх и възторг.
– Какво се случва? – попита тя, а гласът ѝ вече звучеше стоманено.
– Зачем туда? – таинственно прошептал он. – Посмотри, какая красота вокруг!
Без да чака отговор, той бръкна в джоба на панталона си и извади смачкан черен найлонов плик. С триумфалния вид на фокусник, който вади заек от шапката, той я разкъса наполовина и внимателно, с някаква нелепа тържественост, сложи двете половини на мократа седалка на пейката.
– Седнете – той потупа с длан полиетилена и седна на половинката си. – Най-доброто място в града! Безплатно е, а гледката е невероятна!
Маргарита, парализирана от абсурдността на случващото се, в състояние, близко до кататоничен ступор, бавно се свлече върху предложената му “покривка”. Леденият студ на влажното дърво мигновено се просмука през тънката коприна на роклята и капрона ѝ. Тя усети как по кожата ѝ пробягват неприятни, смразяващи гъши тръпки. Това беше физически контакт с пълен крах на очакванията ѝ.
Артем обгърна раменете ѝ с влажна, тежка ръка. Пръстите му се впиха в кожата ѝ през тънката материя.
– Вижте го! – Той възкликна с неподправен патос, обръщайки лицето ѝ към ресторанта. – Виждате ли? Светлините играят, дърветата блестят под дъжда, гълъбите… Това е истинска романтика! А те там – той поклати презрително глава по посока на Едем, – не виждат нищо от това! Те са затворени в стъклените си клетки, ядат, пият, лицемерно се усмихват един на друг! Забравили са как да виждат истинската, божествената красота на простите неща! Те не усещат този въздух, тази влага, този… живот!
Той говореше пламенно, с горящи очи, а Маргарита усети как стомахът й се свива от глад и малко се замая. Тя го погледна и я обзе първичен, животински ужас. Това не беше икономия, не беше чудатост. Беше нещо друго. Нещо ирационално и плашещо. Той искрено се наслаждаваше на това унижение, на тази игра на бедност и романтика встрани от чуждия празник. Изпитваше перверзно удоволствие да я настани, облечена и гладна, на мократа пейка, принуждавайки я да гледа един свят, в който той не искаше или не можеше да влезе.
В този момент вратите на ресторанта се отвориха с тихо съскане и група хора се изсипаха навън. Красиви, добре поддържани, ухаещи на скъп парфюм и хубаво вино. Те се смееха, а гласовете им звучаха като кристал. Мъжете галантно поведоха дамите под ръка към лъскавите коли, паркирани наблизо. Единият от тях, облечен в перфектно прилепнало палто, отвори вратата на Range Rover за спътничката си. Погледите им за секунда се спряха на странната двойка на пейката – интелигентна жена с нещастно лице и някакъв странен мъж в смачкано сако – и веднага отскочиха като опарени. Те не видяха “божествена красота”. Видяха двама неудачници, седящи под дъжда върху полиетилен.
И този поглед на леко, незаинтересовано презрение беше последната капка за Маргарита. Тя рязко подскочи. Полиетиленът залепна за роклята ѝ с неприятно шумолене.
– Я ухожу, – сказала она тихо, но так отчетливо, что он сразу замолк. – Домой. Одна.
– Студено ли ви е? – Той прошепна, като я хвана за ръката. Пръстите му бяха лепкави от мармалад. – Тогава да отидем у вас! Да се стоплим!
“За теб” звучеше като окончателна присъда. Тя отдръпна ръката си с такава сила, че той се отдръпна.
– Не!” Гласът ѝ най-накрая се пречупи в писък на ярост, възмущение и смразяващ страх. – Не го ли разбираш? НЕ! Никакъв ресторант, никакво ходене при теб! Седя тук, на мократа дъска, съсипвам си роклята и обувките, гладна съм, студено ми е! И всичко това заради болните ти фантазии за “романтика”! Това не е романтика! Това е унизително и жалко! Не ми се обаждай повече. Никога. И не идвай. Забрави за пътя.
Тя се обърна и тръгна, без да се обръща, почти тичайки по мокрия асфалт, усещайки как сълзите от гняв и унижение се смесват с дъждовните капки по бузите ѝ. Не видя как замръзналото, зашеметено лице на Артьом бавно се промени. Маската на обиденото момче, на романтичния неудачник, се изплъзна. Всичките му черти изведнъж се изостриха, бяха твърди и спокойни.
Той вече не я гледаше с копнеж. Седя неподвижно няколко минути, загледан в празнотата. След това бавно, с внезапна увереност в движенията си, се изправи, отърси длани от коленете си и смачка мокрия полиетилен. Не отиде до автобусната спирка.
Той се насочи към паркинга на ресторанта. Към Range Rover-а. Извади ключа от джоба си, натисна бутона – фаровете светнаха, чу се кратко, плътно щракване на системата за централно заключване. Той седна в купето, ухаещо на скъпа кожа и прясно кафе, прокара длан по ореховия волан, запали двигателя. Плавното, мощно бръмчене не съответстваше на ръмженето на микробуса.
Той погледна през предното стъкло към самотната фигура в червена рокля, която бягаше към дома му. На лицето му нямаше гняв или разочарование. Само лека, почти незабележима уморена гримаса, сякаш току-що бе излязъл от много скучно представление, което сам бе организирал. Включи чистачките, избърса дъждовните капки от прозореца, потегли плавно и изчезна във вечерния трафик, оставяйки след себе си мократа пейка, празната опаковка от мармалад и чувството на дълбока, пронизваща тревога, което дълго време щеше да стяга сърцето на Маргарита всеки път, когато в живота ѝ се появеше нещо твърде хубаво, за да е истина.
