Маша шест месеца криеше болка в гърдите.

Маша шест месеца криеше болка в гърдите. В чужда кола на магистралата всичко се обърка
Антон! Чувствам се толкова зле… — избухна Маша, сякаш всяка сричка беше изтръгната от разкъсано сърце.
Пръстите й, вкопани в волана, побеляха като мрамор, сякаш в тях не се вливаше кръв, а лед. В гърдите-не просто болка, а адски мъчения: сякаш стоманен порок се вкопчи в сърцето, бавно се стиска, усуква, разкъсва. Всеки дъх беше даден като подвиг, всеки удар на сърцето-като предвестник на бедствие.
– Какво? Маша! Спри колата! Веднага! – извика Антон, гласът му трепереше от ужас.
— Не мога… – прошепна тя, устните й се движеха, но краката й сякаш бяха прилепнали към педалите. – Краката … не се подчиняват… не ги усещам…
Той се втурна към волана, прихвана го над ръцете й, усещайки как металът и тялото на жена му треперят под пръстите му. Колата, като ранен звяр, се завъртя по магистралата, рязко тръгна наляво, почти се блъсна в огромен камион, чийто клаксон разкъса въздуха като изстрел. Отзад се чуха зли сигнали-шофьорите натиснаха спирачките с ужас.
– Спри! Махай се от пътя! Бързо! – Антон крещеше, опитвайки се да изравни траекторията.
С трудност, треперещи ръце, Маша успя да се придвижи до ръба на пътя. Колата спря, сякаш издиша последния си дъх. Маша се облегна на облегалката на седалката, хващайки въздуха като удавник. Лицето й посивя, устните й синеят като на мъртвец. Очите се търкаляха.
– Дишай! Маша, дишай! По-дълбоко! – Антон я разтърси за раменете, но нямаше отговор.
Той изскочи от колата, изтича наоколо, отвори вратата. Маша беше почти в безсъзнание-бледа, студена, пулсът на врата й — като неистов барабан, дрипав, неравен, сякаш сърцето се опитва да избухне, да избяга от тялото, което го е предало.
– Стига! Премести се! Аз карам! – излая той, хващайки жена си на ръце като дете.
– Антон … ти пиеше — – изръмжа тя, опитвайки се да устои.
– Не ми пука! Не ми пука за нищо! Отиваме в болницата! Сега! – Гласът му трепереше, но в него звучеше желязна решителност.
Той я настани на пътническата седалка, затръшна вратата, хвърли се зад волана. Запалих двигателя, натиснах газта в пода. Стрелката на скоростомера излетя-120, 140, 160 км/ч.вятърът удари предното стъкло, колата изръмжа като звяр от ярост. Маша стенеше, стиснала гърдите си, сякаш се опитваше да задържи сърцето си вътре.
– Бъди търпелив, скъпа … само десет минути… почти сме там … — прошепна Антон, стискайки волана, така че кокалчетата побеляха.
– Антон … ако нещо… деца … грижи се за тях… — изтръгна тя и в очите й блеснаха сълзи.
– Млъкни! – извика той и по бузите му се стичаха сълзи. – Без “ако”! Ще живееш! Сто години ще живееш! Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?!
Но той се молеше на себе си: само за да има време. Само да не закъснея. Само ако сърцето не се предаде…
Това започна преди шест месеца. След второто раждане. След раждането на Серьожа-голям, 4 кг 200 г, раждането продължи два дни, със спешна стимулация, почти беше направено цезарово сечение. Маша напусна болницата на патерици, не стана от леглото седмица. Тялото беше изцедено като парцал.
И месец по-късно-първата атака. Нощем. Тя се събуди от сърцето, което бие, сякаш иска да изскочи от гърдите си. Удари, скочи, избухна. Изглеждаше, че ще се спука.
Антон! Извикай линейка! – задъхана, прошепна тя.
– Какво стана? – Той скочи, объркан.
– Сърцето… сякаш ще се пръсне…
Той посегна към телефона и когато го намери, пусна болката. Маша седна, изпи вода, събра се.
– Всичко … свърши. Вероятно стрес. Притесних се.
– Сигурен ли си? Може би все пак да се обадя?
– Недей. Ще събудим обицата. Ще Успеем утре.
Но утре не дойде. На сутринта Антон настоя-на лекар, на кардиолог, на терапевт. И Маша го махна като досадна муха.
– Няма Време, Антон. Деца, дом, живот… тогава ще отида.
“Тогава” се проточи с месеци. Тя не отиде. Страхувам. Ами ако диагнозата? Ами операцията? Кой е с децата? Кой е с къщата? Кой е с тях, ако я няма?
Пристъпите се връщаха. Първо веднъж седмично. След това-две, три. След това-всеки ден. Маша се научи да се справя: дишайте дълбоко, кашляйте, натискайте гърдите си, пийте валидол. Понякога помагаше. Понякога не.
Антон видя. Той видя всичко. Видях я как бледнее, как се поти, как стиска гърдите си насън. Но мълчеше. Страхувам. Страхувах се да чуя истината. По-лесно беше да се преструвам, че това е просто умора, че ще премине, че тялото се “възстановява”.
– Маш, искаш ли да провериш? – попита той, опитвайки се да не звучи като обвинител.
– Защо? Ще мине. След раждането-всичко се възстановява-отмахна тя.
– Вече шест месеца се възстановява-отбеляза той с горчивина.
– И какво от това? Ленка имаше главоболие от година след второто раждане. Мина.
И така всеки път. Извинение. Извинение. Страх, който е по-силен от болката, по-силен от разума, по-силен от любовта.
Отидохме на риболов спонтанно. Петък, деца при баба ми, слънцето се излива в злато, небето е ясно като сълза. Времето е идеално.
– Да отидем до езерото? – предложи Антон.
– Хайде! Трябва да си починем от града-усмихна се Маша.
Взеха палатка, спални чували, въдици, барбекю, храна, вино. Маша се чувстваше почти щастлива. Дори бях изненадан – цяла седмица нямаше припадъци.
– Виждаш ли? Тя каза-тя минава сама! – тя се засмя.
— Дай Боже-промърмори Антон, но се усъмни в душата си.
Езерото ги посрещна с тишина, мирис на бор и свежест. Птиците пееха, вятърът шепнеше в тръстиките. Разпънаха палатка, запалиха огън. Антон отиде на риболов, Маша приготви рибена чорба.
До вечерта-кебапчета, картофи в униформа, бира за Антон, билков чай за Маша. Седяха около огъня, гледаха звездите, които висяха толкова ниско, сякаш можеха да бъдат докоснати.
— Добре, как… – въздъхна Антон. – Трябва да го правим по-често.
— Съгласна. Само с децата е по-трудно.
— Нищо. Нарасна. Ще бъдем цялото семейство.
Легнахме в палатка, щастливи, спокойни. Сутрин-плуване в хладна вода, тен, смях, барбекю. Маша се чувстваше млада, силна, жива.
– Може би всичко свърши? – помисли си тя, гледайки Антон. – Може би просто се страхувах напразно?
Събрахме се за вечеря. Антон изпи три бутилки бира-не пиян, но определено не можеш да караш.
Ще караш ли, Маш?
– Разбира се-усмихна се тя.
Първият час беше лесен. Смееха се, спомняха си детството, планираха ваканция. И тогава-тишина. И в тази тишина-първите игли в гърдите. Леки, почти незабележими.
Антон, отвори прозореца. Задушно-каза тя.
Включи климатика.
– Не помага.
Имаше въздух, но белите дробове отказаха да го приемат. Сърцето бие-120, 140, 160 удара в минута. И тогава-удар. Като чук в гърдите. Маша извика.
– Какво?! Маша! Какво?!