прогнило дърво. Слаб, тънък, той едва се различаваше от скърцането на дъските или виенето на вятъра в комина. Но майчиното сърце, този вечен неуморим пазач, реагира незабавно, свивайки се в гърдите й.
Арина не отвори очи, само се вслуша, превръщайки се в напрегнато ухо. Тялото й беше като вата, неподчинено след кратката нощ, изпълнена с тежки сънища. Изглеждаше, че само за миг затвори клепачите си, а зад прозореца, в замръзналото стъкло на малката прозореца, небето вече се беше променило от черно на наситено синьо, наситен като кората на узряла къпина. „Скоро ще се разсъмне“, профуча уморената мисъл. „Скоро…“
И отново – същият звук. Вече по-ясно. Не стон, а жалостиво, прекъснато издишване, едва успяло да пробие през оглушителната какофония от хъркане, която изпълваше къщата. Хъркаха двама: съпругът, разпрострял се до нея, мощен и неподвижен като камък, и свекървата, настанила се на топлата лежанка на печката. Хъркането на съпруга й, Тихон, беше плътно, гръмогласно, подобно на гръмотевици преди дъжд. То беше оглушително, натискаше, изпълваше цялото пространство. Старицата пък хъркаше по-тихо, ръмжеше като кученце, дремващо на печката.
Арина страшно не искаше да мърда. Мисълта да стане, да запали свещ и да се качи на тавана я плашеше физически. Ако разбуди свекървата си, тя ще се оплаква цял ден от болки в костите и недоспиване, поглеждайки снаха си под носа, сякаш тя е виновна за безсънието й.
„Сънувала съм го“, отчаяно се опита да се убеди Арина, притискайки бузата си към хладната възглавница. — Ще мине. Винаги минава…“
— Ма-ам… ма… у-у-у…
Сърцето на Арина се спря и замръзна. Тя позна този глас, пропит от болка и тога. Това я викаше, и само нея, средната дъщеря — Аленка. Нямаше сили да лежи повече. Внимателно, с грациозността на котка, нахранена през зимата, Арина започна да се измъква от грубата завивка, опитвайки се да не докосне мощното тяло на съпруга си. Бременността беше за нея обичайно, почти постоянно състояние, което правеше движенията й тромави. Тя се помръдна неловко и твърдата плитка случайно удари Тихон по лицето.
Той се разтресе, мигна, очите му се отвориха, луди, невиждащи, изпълнени с нощен ужас. Ръката му, тежка и мазолиста, инстинктивно се впи в края на леглото.
— Не! Не пих, не бих! Не ме буди, моля те! — издиша той с хриплив, сънлив глас.
— Аз съм, скъпи. Детето плаче. Спи — гласът на Арина прозвуча меко, почти нежно. Тя оправи одеялото върху него, докосването беше леко, бързо. Тихон промърмори нещо, безпомощно се обърна на една страна и почти веднага отново захърка, сякаш не се беше събуждал.
За миг по лицето на Арина се прокрадна сянка от отмъстителна, горчива усмивка. Само преди две години тази сцена се разиграваше по друг начин. Когато Тихон се връщаше от пиянство, къщата се превръщаше в клон на ада. Той я биеше просто така, „за да раздвижи костите си“, както сам цинично обясняваше. Детският плач, идващ от горния етаж, само го разпалваше. По-големите момчета се опитваха да защитят майка си, а свекървата, без да може да промени нищо, издигаше сърцераздирателен вик от печката, сякаш оплакваше мъртвец. Цялото семейство живееше в постоянен страх от внезапните му изблици на ярост.
— Търпи, касатушка, къде ще отидеш? Нека му изсъхнат юмруците, на проклетника! Цял е като баща си, като баща си, езичникът! — плачеше после старицата, мажеше синините и одраскванията по тялото на Арина с гъст лепкав мед и ги превързваше с парцали. — Нека да му е празно в отвъдния свят!
Промяната настъпи странно и мистично…
прогнило дърво. Слаб, тънък, той едва се различаваше от скърцането на дъските или виенето на вятъра в комина
