Образът на Егор в момента, в който влизаше в къщата, стоеше пред очите ми през всичките тези безкрайно дълги дни. Шест месеца на пост, шест месеца на писма с разкъсани краища, шест месеца без него. А сега децата ми – и трите – са си у дома. А той дори не знае.
Внимателно нагласих одеялата в трите люлки, подредени в полукръг до прозореца. Марк се мяташе и въртеше в съня си, стиснал юмруци, сякаш искаше да се защити от света. Ирина дишаше равномерно, а Даша, най-малката, трепереше слабо, сякаш сънуваше пеперуди.
До самия край лекарите казваха: “Най-вероятно са близнаци”. Но когато третото бебе проплака след второто, всичко в мен избухна и зазвуча като майска гръмотевична буря. Тризнаци. В нашата провинция, където ултразвукът е лукс от времето на СССР.
Не казах на Егор. Не от страх, не заради изненадата – просто не знаех как, а после реших, че ще е по-добре да видя реакцията му със собствените си очи. Да видя как ще се закръглят очите му, как ще трепнат устните му, как ще се втурне към мен и към децата.
Дървените стъпала заскърцаха. Сърцето ми заби по-силно. Нагласих завесите, поех си дълбоко дъх и замръзнах.
– Наташка! – Болезнено познат глас се разнесе из къщата.
– В детската стая – казах, като се опитах да не звуча разтреперано.
Стъпки, забързани, леко ръмжащи. Вратата се отвори и там се появи той, загорял, висок, с кутия шоколадови бонбони. Усмивката му изчезна, отстъпвайки място на объркване.
– Какво е това? – Той издиша хрипливо и се взира в люлките.
— Наши дети. Марк, Ирина и Даша, — прошептала я.
