Анюта, съжалявам, скъпа… Вземи го, грижи се за него като за свое – прошепна Клавдия и ми подаде пакета с бебето.
– Клава, ти луд ли си?… Къде отиваш… – казах аз, но тя вече беше изчезнала в студения утринен въздух.
Зимата на шейсет и пета година беше жестока и рядко срещана. Вятърът стенеше през комина като див звяр, а снегът се трупаше чак до прозорците. Тъкмо се канех да включа готварската печка, когато на вратата се чу тежко, почти паническо почукване.
Живея сама, с изключение на Шарик, старо куче с едно око, което ми беше оставено от съпруга ми Иван. Минаха три години, откакто той отиде в гората и не се върна. Оттогава животът сякаш е спрял. Времето се влачеше като часовник на стената – тиктакаше, но стоеше неподвижно.
Кой става рано сутрин? – измърморих, увивайки се в шала си.
На прага стоеше Клавдия, млада съседка, която наскоро се беше преместила в покрайнините на селото със съпруга си. Очите ѝ бяха стрелкащи се, косата ѝ беше разрошена, а в ръцете си държеше бебе. Преди да успея да кажа и дума, тя ми подаде бебето и изчезна в снежната пелена. Чух я да се сбогува: “Съжалявам… Пазете го на сигурно място…
Стоях на прага с бебето, а Шарик подушваше пакета и тихо хлипаше.
– Е, старче, изглежда, че ние с теб ще бъдем детегледачки.
Бебето се размърда и нещо топло, отдавна забравено, се разля в гърдите ми.
Когато бурята утихна малко, тръгнах към къщата на Клавдия. Балонът ме последва, падайки през снежните преспи.
– “Клава!” – извиках аз, блъскайки по капаците, – “Клава, отвори!
Но къщата беше празна. Нямаше дим, нямаше и следа от него, сякаш никой никога не е живял там.
– Така е, Шарик – въздъхнах аз. – Предполагам, че сега нещата ще бъдат различни за нас.
Кучето кихна и се върна, а аз внесох в къщата един малък живот, който промени всичко.
– Анут, кажи ми по човешки: чие е това дете? – настояваше Матриона, докато разбърквах кашата в касеролата.
Издишах тежко. Бях чувала тези въпроси твърде много пъти през последните няколко месеца. Всички говорят.
– Ще порасна. Сега е мой – казах аз. – Кажи ми, твоята Зорка има ли още мляко? Ванюша се закашля.
Нарекох бебето Ваня. Дали защото съпругът ми често мечтаеше за син с това име, или защото, когато погледнах бебето, си спомних какво не сме имали с Иван.
Матриона се усмихна:
– О, скъпа, разбира се! Ще прогоня Петя, а той ще донесе нови. А аз ще ти дам сушени малини!
Когато вратата се затвори зад нея, отидох до люлката. Ванюша подсмърчаше, а Шарик дремеше до него. Още от първия ден кучето беше пазител на момчето: то не ядеше, ако плачеше.
– И така, Шарик, как да го отгледаме? – Почесах го по козината. – Седял съм само с чужди деца, и то много отдавна.
Бол ме погледна с едното си око, сякаш искаше да каже: “Можем да се справим”.
Първите седмици бяха трудни. Ваня често плачеше, а аз го носех на ръце и му пеех приспивни песни.
– Люлчица, люлчица, люлчица, не лягай на ръба…
Понякога му разказвах за Иван, спомнях си как е обичал брезите и казвах, че и аз съм такава – огъната, но не и счупена. И щом започвах да му разказвам, момченцето млъкваше.
Съседите свикнаха с това. Някои донесоха люлки, други – съвети. Баба Агафя донесе билки, научи я как да се къпе и да шепне:
– Гъската е вода, а глиганът е тънък.
И те спряха да говорят за Клаудия. Един ден, преглеждайки стария им багажник, намерих снимка. На гърба й пишеше: “За тези, които ще го обичат повече от нас”. Сърцето ми се сви.
Същата вечер Матриона донесе мляко. Ваня вече се беше научила да се преобръща.
– Това е добро момче! А той едва беше жив…
Спомних си. Всичките нощи, сълзите, страха. И Шарик, който облизваше бузите ми и ме буташе към люлката.
– Матрьона, щастлива съм – казах, като гледах как Ваня посяга към опашката на Шарик.
Съседката изтри сълза:
— Значит, съдба, Анюта.
И мислено благодарих на Клаудия – където и да се намираше тя. За нейното доверие. За сина ѝ.
– Мамо, наистина ли съм толкова силен, колкото татко Иван? – попита Ваня, като влачеше сноп дърва за огрев в къщата.
– Разбира се, сине. Просто се погрижи за себе си.
Ваня израства и се превръща в силен помощник. На седемгодишна възраст той вече можеше да топи печката и да носи вода. Шарик остаряваше, едва можеше да ходи.
След училище първото нещо, което синът ми правеше, беше да отиде при кучето:
– Мамо, той ме разпозна! Размаха опашка!
И си помислих, че това е щастие. То е истинско. Съседите приеха: Ваня е моя. И това е всичко.
През пролетта Шарик не се изправи. Лежеше тихо. Ваня плачеше, загърната в престилката ми:
– Мамо, кучетата също ли отиват в рая?
– Разбира се, сине. Те стават звезди. Най-ярките.
Погребахме кучето под ябълковото дърво. Ваня предложи да засадим ново дърво до него. Така и направихме.
А вечерта дълго гледаше небето:
– Мамо, искам да стана горски стражар. Като татко. Ще защитавам гората. И ще имам куче. Само.
– Какво точно?
– Няма ли да ти липсвам, ако замина да уча?
Прегърнах го:
– Ще го направя. Но ти ще пишеш, нали?
– Всяка седмица!
На сутринта завързах сватбения си шал и излязох на двора. Беше пролет. Всичко цъфтеше. Ваня се занимаваше с въдицата си.
— Мамо, отивам до реката!
– Просто се върнете навреме за обяд!
Погледнах след него, а сърцето ми се изпълни с любов. Благодарих на съдбата, на съпруга си, на Шарик, на Клавдия. И най-ярката звезда на небето помръкна. Може би нашият Шарик ни пази оттам.
