Мамо, моля те, не ме гони! – гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми. Стоях на прага на детската си стая, с раница на гърба и две чанти в ръце. Баща ми беше мълчалив, стиснал устни, а майка ми гледаше през мен, сякаш вече не съществувам.
– Не мога да гледам как съсипваш живота си, Ели! – извика тя. – Избираш момче пред образованието, пред бъдещето си! Какво ще кажат хората? Как ще погледна съседите в очите?
Беше май 2014 година. Бях на осемнайсет и току-що бях разбрала, че съм бременна от Мартин – момчето, с което излизах от две години. Родителите ми бяха строги, стари софиянци, за които „срамът“ беше по-страшен от всичко друго. Не им пукаше, че плача, че се страхувам. За тях аз вече не бях тяхната дъщеря.
Мартин ме чакаше пред блока с багажника на старото му „Пежо“ отворен. Когато ме видя разплакана, ме прегърна силно.
– Ще се справим, Ели. Обещавам ти.
Така започна нашият нов живот – в една гарсониера в Люлин, с пари едва за хляб и мляко. Мартин работеше като куриер, а аз чистех входове и гледах възрастна жена в блока. Коремът ми растеше, а страховете ми също. Понякога вечер се свивах до прозореца и гледах към светлините на града, чудейки се дали някога ще простя на родителите си.
Роди се Виктория – най-красивото момиченце на света. Първите месеци бяха ад: безсънни нощи, липса на пари, студ през зимата. Майка ми не се обади нито веднъж. Баща ми изпрати един SMS: „Пази се.“ Това беше всичко.
