Лена застана за миг неподвижно до кладенеца, студеният въздух на вечерта обдухваше лицето й. Сърцето й биеше бързо, сякаш искаше да прогони страха. Когато си възвърна гласа, тя проговори несигурно:
— Господине… наистина ли познавате доктор Петер Холм?
Старецът се усмихна меко, прекарвайки пръстите си през сивата си брада.
— Разбира се, дете. Доктор Холм е нашият лекар от години. Живее наблизо, има малък кабинет близо до старата кръчма. Много хора от съседните села идват при него за помощ. Върви по тази калдъръмена пътека на изток, ще стигнеш за няколко минути.
Лена с усилие кимна с глава.
— Благодаря… Как да се обръщам към вас?
— Аз съм Станек — отговори старецът. — Кажи му, че те е изпратил Станек от кладенеца. Той ще разбере.
Лена се усмихна бледо и тръгна по посочената пътека. Всяка стъпка сред селските къщи беше изпълнена с напрежение и очакване. В мислите си повтаряше думите на майка си: „Някога бях влюбено момиче“. Тези думи, които тогава й се струваха странни, сега й даваха сила.
Скоро стигна до малка сграда с дървена табела: „Лекарски кабинет д-р Петер Холм“. Спря пред вратата, събра кураж и почука.
— Влизайте — прозвуча глас.
Вратата се отвори от висок мъж с прошарени коси, облечен просто, но с достойнство. Погледът му беше спокоен и топъл.
— Добър вечер… Лена, нали? — попита той. — Станек каза, че можеш да дойдеш. Влез, не се страхувай.
Кабинетът беше скромен, но уютен и много чист. На рафтовете стояха бурканчета с билки, до тях имаше маса за процедури и стар часовник с махало. Миришеше на лавандула и прясно запарен чай.
— Извинете, че ви безпокоя. Но… майка ми имаше инцидент. Тя е в кома. Подозирам, че някой е пипал спирачките. Това не е обикновен инцидент… Надявам се, че можете да ми помогнете. Каквото и да е.
Питър седна срещу нея, замисли се и я погледна право в очите.
— Разбирам, Лена. Виждал съм подобни случаи. Но ако някой умишлено е предизвикал инцидента — това е сериозно. Знам методи, които могат да стимулират мозъчната дейност при пациенти в кома. Но ми е необходима пълната медицинска документация.
— Имам всичко при себе си: резултати от изследвания, томографии, диагнози — отговори тя бързо. — И знам кой стои зад инцидента. Това е Маркус. Съпругът на майка ми. Няма доказателства, но съм сигурна. Видях изражението му, реакцията му…
Петър мълча за момент, после стана и се приближи до прозореца.
— В такива случаи не можем да действаме самостоятелно. Но имам познати невролози, мога да ги убедя да проведат стимулираща терапия. Ако предоставиш доказателства, можем да ангажираме адвокат. Ще се получи.
В сърцето на Лена пламна надежда. Тя беше изморена, но изведнъж почувства нова енергия. Не беше сама.
— Да се срещнем в понеделник сутринта в болницата — каза Питър. — Събери всичко, което имаш. Аз ще дойда там и ще се опитам да получа разрешение за лечение.
— Ще бъда там — отговори Лена. — Благодаря. За всичко.
Тя излезе от кабинета със сълзи в очите — но този път не бяха сълзи на отчаяние. Бяха сълзи на облекчение.
На улицата тя отново срещна Станка. Той носеше кофа с вода и се спря, като я видя.
— И как, дете? Говори ли с него?
— Да, господин Станко. Благодаря ви. Това беше най-важната среща в живота ми.
Старецът само кимна с глава, сякаш знаеше, че този ден ще промени хода на историята.
В същото време, в луксозния си апартамент в Букурещ, Маркус седеше на бюрото си и гледаше празната страница на документа. Беше напрегнат. От часове нямаше никакви новини. А Лена беше изчезнала без следа.
Телефонът звънна. Маркус вдигна слушалката.
— Е?
— Все още нищо — отговори гласът от другата страна. — Никой не я е виждал. Няма данни за използване на картата, телефонът й е изключен.
Маркус удари с юмрук по масата. Беше бесен. Но не можеше да действа прибързано. Трябваше да бъде предпазлив. Истината дебнеше наоколо.
А Лена – момичето, което беше пренебрегнал – се връщаше в града не като жертва, а като сила.
В понеделник сутринта щеше да започне борбата – за майка, за истината и за справедливостта.
И тази история тепърва започваше…
