Светлината на лампата сега изглеждаше златиста и прекалено интензивна, като лампа с датчик за движение, която реагира на всяка емоционална вибрация. Томаш стоеше неподвижно, взирайки се в ъгъла на масичката за кафе, слушайки все по-ясното дишане на Клара. Котът се простря на килима и докосна крака й – всяко негово движение увеличаваше напрежението в стаята.
Клара погледна Томас. На лицето му се четеше вътрешен конфликт, сякаш въртеше монети в джоба си, но с треперещи ръце. Навън небето беше напълно потъмняло, а на прозореца се отразяваше сянката на голо дърво. Беше късно… или рано – в зависимост от гледната точка.
— Говориш ли сериозно? — попита тихо Клара с глас като топящ се лед. Въпреки че беше спокоен, тонът й разрязваше въздуха в хола.
Той леко вдигна глава, без да я погледне в очите. Тихо прошепна: