Галина Василиевна нахлу в дома ми с обвинения:
— Дай ми апартамента и парите! — крещеше тя. — Ти си никой, аз съм майка му!
Опитах се да я успокоя, но думите ѝ станаха все по-остри. Накрая извади документи и поиска да подпиша. Вдигнах телефона:
— Обаждам се в полицията. Това е насилие.
Тя избяга, оставяйки след себе си заплаха. Седмици наред живях в страх, смених ключалките, пазех Максим. Но после чрез съседката разбрах, че свекърва ми е болна, почти не яде и плаче по Саша. Написах ѝ писмо — че вратата е отворена само за мир.
След дни се обади със счупен глас:
— Оля, прости ми. Не знам какво ме обзе. Видях Саша насън, той ми каза „не трябва да го правиш“.
Помоли да види Максим. Съгласих се. Тя дойде, остаряла, смирена, донесе торта и подарък. Гледах ги двамата и разбрах — това е крехко, но истинско.
Когато си тръгна, прошепна:
— Не заслужавам прошка, но я моля.
— Имам нужда от време, — отговорих. — Но Саша би искал да сме семейство.
Същата вечер излязох в градината. Между младите дървета и звездите усетих — не се боря за себе си, а за Максим и онази част от Саша, която живее в нас.
