Седеше в креслото си до прозореца, по халат, с лек аромат на канела от закуската във въздуха — и слушаше как някой долу изтърва кофа.
Тя беше.
Сигурно пак беше изляла мръсната вода върху розите.
Глупачка… Или не. Не беше глупава. Просто различна.
Казваше се Мая. Късо, топло име. Не Мариана, не Мария. Просто Мая.
Все едно животът ѝ започваше от нулата всеки ден.
Не му се мазнеше. Не му правеше реверанси. Можеше да му каже:
— Костадине, стига с тези сълзи. Вчера изяде цялата купа с грозде, днес пак седиш и се взираш в тавана, сякаш светът ти дължи нещо.
И тогава… за първи път от години той се разплака.
Но не от болка. А от срам. И от някакво тъпо, необяснимо щастие, което го бодеше в гърдите.
— Мая — каза ѝ веднъж, докато тя му подаваше одеялото — ти… ми спаси живота.
Тя се обърна, още с одеялото в ръце:
— Айде де. Аз съм тук само да чистя.
— Не разбираш.
— Напротив. Разбирам. Просто… и на мен ми липсваше някой.
От този ден всичко се промени.
Започна сам да става от леглото. Първо трудно, със стенания. После с бастуна. После — без.
Един априлски ден тя го изведе в градината. Настани го на шезлонг.
Когато я попита как са ирисите, Мая извади телефона от престилката и му показа:
— Снимах ги всеки ден. Да не вземе да не ги видите, ако ви стане лошо. Ето ги. Все едно ви чакат.
Той гледаше екрана и тихо прошепна:
— Ти си много красива, знаеш ли?
Тя се смути. Усмихна се така, сякаш той ѝ беше направил най-неудобния и същевременно най-истинския комплимент.
— На възрастните всичко им се вижда в розово — отвърна с лека ирония.
Искаше да ѝ каже: „Не съм старец. Пак ставам човек. Заради теб.“
Но не го каза. С нея… думите бяха излишни. Тя усещаше всичко.
Един ден не чу стъпките ѝ. Нито сутринта, нито следобед.
— Къде е Мая? — попита той болногледачката.
— Майка ѝ е в болница. Замина спешно. Каза, че ще се върне скоро.
Не яде. Не пи.
Просто седна до прозореца и мълчаливо гледаше небето.
Не искаше вече да е богат, важен, известен. Ако тя не беше до него — всичко губеше смисъл.
След два дни се върна. Изтощена, с торбички под очите, в пепеляво яке.
Той не я попита нищо. Просто протегна ръце. И тя… го прегърна първа.
Костадин Грънчаров, който имаше всичко — фабрики, къщи, грамоти, деца в чужбина, внуци на снимки — осъзна: най-сетне има дом.
Дом не е сграда.
Дом е, когато в сърцето ти влиза човек… и остава там.
— Мая — каза ѝ вечерта, докато тя му поднасяше чая — ако ти оставя всичко? Пари, имоти…
— Не ми трябва „всичкото“ ви.
— А какво искаш тогава?
Тя го погледна и тихо отвърна:
— Само да ми казваш „добро утро“. Докато можеш. Докато си тук.
Той замълча.
После стана, отиде при нея и я прегърна. Не като старец. А като мъж.
Година по-късно седяха на верандата. Той четеше, тя почистваше боб.
Обикновена вечер.
Само чаят беше специален — с канела. Неговият любим.
— Добро утро, Мая — каза ѝ рано на следващата сутрин.
— Добро утро, Косьо.
И това беше най-големият подарък, който животът му е давал.
