Клара се замисли за миг, после сложи ръка върху рамото на Анна:
— Първо — вдигни глава. Ти си стойностна жена. Не позволявай на ничии предразсъдъци да те съкрушават. И второ — имам идея.
— Каква идея? — прошепна Анна.
— Ще ти помогна да се подготвиш за тази вечеря така, че Елизабет да онемее. Ще изглеждаш като кралица, ще се държиш като дама, а най-важното — ще бъдеш себе си. Защото това е, което плаши такива хора като нея: когато някой от «друг свят» не се срамува от себе си.
Анна едва успя да се усмихне, но в очите ѝ проблесна лъч надежда.
Но… нямам нищо, което да облека… Дрехите, които шия, са за клиенти, не за мен…
Клара кимна:
— Ще се погрижим и за това. Ще вземем плат от най-доброто — ще ушиеш рокля, но не каква да е. Нещо, което да показва не само стил, а характер. Не ти трябва скъп етикет — ти самата ще бъдеш марката.
Следващите дни минаха като сън. Анна работеше до късно, шиеше, коригираше, мереше. Клара ѝ помагаше с прическа, аксесоари, етикет. Научи я как да държи приборите, как да седи уверено, как да говори кратко, но съдържателно. Но най-вече — ѝ помогна да повярва, че не трябва да доказва нищо на никого. Само да бъде достойна за себе си.
Настъпи вечерта на рождения ден. Анна пристъпи пред входа на ресторанта с вдигната глава, макар в стомаха ѝ да се свиваше възел. Беше облечена в тъмносиня рокля с изчистена линия, която сама бе ушила. Косата ѝ бе прибрана стилно, а очите ѝ излъчваха дълбочина и увереност
На входа я посрещна самият Джон.
— Изглеждаш невероятно… — прошепна той. — Благодаря ти, че дойде.
— Благодаря, че ме покани — отвърна Анна тихо.
Вътре, в залата, вече се бяха събрали важни гости — бизнес партньори, роднини, приятели на семейството. Всички погледи се обърнаха към нея. Някои — с любопитство, други — с учудване.
Елизабет, седнала в центъра, я огледа с оцениващ поглед. Не каза нищо. Не беше очаквала такова присъствие. Беше подготвила остри забележки, но ги преглътна.
Анна седна до Джон. Разговорите започнаха, сервираха ястия. Тя се държеше спокойно, не се опитваше да блести, но когато я питаха — отговаряше кратко и със стил. Говореше за работата си с гордост, без преструвки.
— Интересно — обади се един от гостите, възрастен господин със сребриста коса. — Вие сами проектирате дрехите си?
— Да — отговори Анна. — Всяка дреха е история. Аз просто ѝ давам форма.
— Творец, а? Харесва ми — кимна той. — Днешната мода е пълна с повторения. Нужно е нещо истинско.
Елизабет се намеси:
— Но шивачеството е… ограничено. Нали знаете, Джон има сериозна перспектива. А нашият свят изисква съвсем друго поведение…
Анна я погледна с усмивка:
— Понякога хората от „нашия свят“ забравят, че ценностите не се измерват със сребърни прибори или с коя ръка държиш чашата. А с това как се отнасяш към другите. И дали си истински.
Мълчание. Джон стисна ръката ѝ под масата. Няколко от гостите се усмихнаха одобрително.
— Всъщност — обади се отново господинът с побелялата коса — майката на жена ми беше шивачка. С нейните ръце изхранила цяло семейство. И беше по-стойностна от половината хора, които съм срещал в кариерата си.
*
Вечерта продължи. Постепенно атмосферата се отпусна. Някои от гостите дойдоха лично да поздравят Анна. Дори няколко жени я попитаха дали приема частни поръчки. Говориха за платове, за стил, за индивидуалност.
Елизабет не каза нищо. Но в очите ѝ се четеше объркване. И… едва доловимо — уважение.
На края на вечерта, когато гостите се разотиваха, тя се приближи до Анна:
— Признавам… не очаквах това. Ти си… различна от това, което си мислех.
Анна я погледна в очите:
— Аз не съм тук, за да ви се харесвам. Аз съм тук, защото обичам Джон. И той ме обича. Но ако искате да ме опознаете — ще се радвам.
Гласът ѝ беше спокоен, но твърд.
Елизабет кимна бавно. После се обърна и отиде при Саймън, стар приятел от семейството. Но Анна знаеше — ледът беше пропукан.
Седмица по-късно Джон и Анна седяха на терасата, пиейки чай. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в златисто-розови нюанси.
— Ти беше невероятна онази вечер — прошепна Джон.
— Не. Аз просто бях себе си. И за първи път това беше достатъчно.
— Гордея се с теб. И съм още по-влюбен.
Анна се усмихна. Вече не ѝ трябваше чуждо одобрение. Знаеше коя е. И знаеше, че любовта не се измерва с класа, а със сърце.
