Старото гробище на селото отдавна не будише страх. Местните жители бяха свикнали с разклатената ограда и кривите кръстове, но през нощта рядко се появяваше някой там – просто беше неприятно да се скиташ сред изоставени гробове. Зад гробището се намираше самотна барака. Казваха, че някога там се съхранявали инструменти: лопати, сърпове, стари каруци. Но от десет години насам беше празна. Дъските бяха набъбнали и почернели от времето, покривът беше срутен на няколко места. Изглеждаше, че сградата е готова да се срути от собствената си тежест.
Но през онова зима имаше необичайни студове, с температури, достигащи минус четиридесет градуса. И изведнъж някой забеляза, че над бараката се издигаше тънка струйка дим, сякаш вътре се нагряваше пещ. Първоначално помислиха, че ловците са си направили временен подслон, за да се стоплят. Но не беше така – патиците вече не бяха в блатата и, така или иначе, кой би си помислил да прекара нощта на такова място?
Четирима тийнейджъри – местна банда, която през зимата се пързаляше с импровизирани шейни – решиха да разберат какво става. Обикаляха около оградата на гробището, шепнейки си помежду си. Беше се стъмнило, небето беше почервеняло и вятърът разнасяше снежинки по улицата.
„Слушай, Васи, казват, че там се е настанил един бездомник“, прошепна Колка, поглеждайки над оградата.
„Какво да прави бездомник в такъв студ и на такова място?“, попита Васи скептично, треперейки в тънката си яке.
„Но някой е запалил огън, вижда се димът“, се намеси Галка, едно от малкото момичета в компанията. „Може би са го изгонили отнякъде и е дошъл тук.“
„Да отидем да видим“, предложи Тимофей, висок и тромав младеж. Той винаги искаше да е първи и обичаше да изпитва нервите си.
Никой не искаше да изглежда страхлив, особено пред Галка. Решиха да отидат.
Студът беше пронизващ, снегът скърцаше под краката им, а вятърът духаше между надгробните камъни, предизвиквайки тръпки. Тийнейджърите преминаха през купчини сняг и стигнаха зад оградата.
Там, отвъд гробището, наистина се намираше онова черно навесче, едва видимо в сумрака. Оттам се издигаше тънък дим, сякаш някой гореше стари вещи.
„Тишина“, прошепна Тимофей и се приближи пръв до вратата.
Вратата беше леко отворена и през процепа се виждаше бледа светлина, като от петролна лампа или импровизирана свещ.
Тимофей, затворил очи от страх, дръпна вратата към себе си. Чу се страшно скърцане, но въпреки това те погледнаха вътре.
„Има ли някой там?“ извика Тимофей.
Отговорът беше мълчание. След това се чу шум и в дъното на стаята се различи силует. До печката, която, както изглеждаше, беше направена от ръждясал барел и тръби, седеше един старец. Лицето му беше почти скрито от яката на старо палто, а ръкавите висяха върху него като закачалка. Лицето му беше измършало и бръчкаво, косата му беше бяла и дълга. Беше прегърбен, сякаш беше замръзнал завинаги.
„Влизайте“, каза с дрезгав глас, кашляйки. „Не хапя“.
Тийнейджърите се погледнаха един друг. Тимофи премина пръв прага, последван от останалите. Вътре беше влажно, миришеше на гнило дърво и тютюн. Въпреки това беше по-топло отвън: печката гореше слабо, но даваше топлина.
„Кой си ти, дядо?“ попита Колка.
„Какво значение има?“ отговори мърмоливият старец. „Живеех в града, изгониха ме. Нямаше къде да отида. Така се озовах тук.“
„Защо тук?“ попита Галка. Страхуваше се, но любопитството й надделя.
„Тук никой няма да те изгони. Тихо е. Гробището е наблизо – мъртвите не се оплакват“, усмихна се дрезгаво старецът. „А складът е изоставен, няма собственик.“
Децата мълчаха. Старецът изглеждаше неопрятен, но в гласа му не се чуваше злоба, а умора. Сякаш зад гърба му имаше хиляди километри скитане.
— Може би… може би се нуждаете от помощ? — предложи Тимофей несигурно, поглеждайки голите крака на стареца, обвити с парцали.
Старецът поклати глава:
— Какво можете да направите вие? Деца… По-добре да тичате у дома. Родителите ви ще ви сгълчат, вече се стъмва.
— Да повикаме някого? — предложи Васика, поглеждайки Галка. — Някой възрастен…
Старецът веднага се изправи:
— Не полицая от района. Те ме изгониха от града. Нямам документи, нито пенсия. И така или иначе няма да ми върнат нищо.
— Хайде, не мърдай, дядо — го прекъсна Галка. — Никой няма да те предаде. Как можеш… измръзнал си, нали?
Старецът се усмихна криво, погледна пламъка на печката:
— Намерих малко гнило дърво, ще го изгорим малко по малко. И ще видим какво ще стане.
Момчетата излязоха навън, разменяйки кратки фрази: „Какво става?“, „Къде отиват всички?“, „Какъв жалко, може да замръзне“, „Но той е един скитник…“. И се разделиха, отивайки към домовете си с широко отворени очи, пълни с въпроси. Не всички в селото бяха богати, но дотогава не бяха виждали просяк.
На сутринта историята вече се беше разпространила из цялото село: един от тийнейджърите я беше прошепнал на майка си, тя я беше казала на съседката, съседката я беше казала на други. В селото новините се разпространяват по-бързо от електрическия влак. До обяд половината от жителите знаеха за стареца в бараката зад гробището. Мненията бяха разделени: „Викайте полицията!“, „Може би е крадец?“, „Не, не може, оставете го да живее, какво лошо има?“, „Може би е беглец?“.
Но скоро, когато най-активният жител, съседът Андрей, реши да отиде да види какво става, се оказа, че старецът не е бил груб и не е пил. Разбира се, той не можеше да се съпротивлява на младите, но и не искаше да се кара. Посрещна ги всички с внимание, но без агресия. Молеше ги само: „Не ме гони. Изгониха ме от града и няма къде да отида…“.
„Аз не те гоня, дядо, успокой се“, промърмори Андрей, оглеждайки полумрака на обора. Забеляза, че печката беше само грозен метален барел, импровизирана конструкция, прикрепена към тръба, която излизаше от дупка в тавана. „Сигурно няма да издържиш дълго така.“
Старецът повдигна рамене:
— Не е нужно. Колко още ми остават да живея?,,,,
