Ало? — гласът на Ричард беше тих, треперещ, сякаш все още се страхуваше, че някой ще го хване.
— Г-н Ришард Новак? — отговори от другата страна делови, неутрален глас.
— Да…
— Обаждаме се от полицейското управление в Краков. Търсим ви във връзка с вашата съпруга, Малгожата Новак. В момента тя е в болница в тежко състояние.
— Аз… не съм в Краков. Излязох в отпуск.
— Знаем. Затова ви търсим. Лекарите подозират, че е била отровена. След като е изпила кафе, в което са открити токсични вещества. Ако имате някаква информация за това, което се е случило тази сутрин, моля, свържете се с нас незабавно.
Ришард изпусна телефона от ръката си. Елжбиета още спеше. Затвори без да каже нито дума. Чувстваше как сърцето му забива в гърлото.
Трябваше да бъде толкова просто. Леко „стомашно неразположение”, закъснение за самолета — и така желаната почивка с любимата. А вместо това — линейка, полиция, разследване. Стъпките започнаха да го засипват като сняг, който бавно покрива всичко.
Излезе на балкона и се опита да си поеме дъх. Безрезултатно. В главата му се въртяха мисли: торбичката, която изхвърли в кофата за боклук, любопитната съседка, камерите в блока… И този глас: „Тя е отровена“.
— Какво правиш тук? — гласът на Елжбита го извади от размислите му.
— Не мога да заспя. Обадиха се от работа.
— Лош сън?
— Може би… — опита се да се усмихне. — Да отидем да закусим.
Но в главата му нямаше глад. Само страх.
Две часа по-късно, докато Елизабет беше под душа, Ричард нервно проверяваше телефона си. Четири пропуснати обаждания. Съобщение от съсед:
„Бяха полицията. Питаха за теб. Малгожата е в болницата. Съседката я е спасила. Има запис. Вижда се как изхвърляш нещо. Пази се.“
Краката му се подкосиха. Седна на стола, втренчен в празнотата.
„Това не беше опит за убийство. Исках само да остане вкъщи…“ — повтаряше в мислите си, но дори вътрешният му глас вече не му вярваше.
Излезе от стаята под претекст, че отива да си вземе вода. Всъщност обмисляше да избяга. Границата с Австрия беше близо. Нов живот? Нова самоличност?
Но когато стигна до портата на комплекса, до него спря полицейска кола.
— Г-н Ричард Новак?
— Да…
— Моля, елате с нас. Получихме сигнал от полските власти. Трябва да дадете официални показания.
В полицейското управление въздухът беше тежък, миришеше на хартия и разпити. Ришард се опитваше да изглежда спокоен.
— Това е някакво недоразумение. Жена ми… не се чувства добре. Сигурно е яла нещо развалено или е от стреса. Просто… аз тръгнах сам, защото мислех, че…
— Г-н Новак, — прекъсна го един от полицаите. — Имаме запис, на който хвърляте опаковката от лекарствата в кофата за боклук. Имаме свидетел — вашата съседка. Тя твърди, че сте настоявали жена ви да изпие кафето. А токсикологията потвърди наличието на сънотворно в чашата.
— Не исках да я убия! — изкрещя Ричард. — Това беше само сънотворно! Исках само да закъснее за полета! Тя ми съсипа живота! Двадесет години една и съща рутина, една и съща минута, едни и същи ритуали! Човек полудява от това!
— Имате ли адвокат? — попита хладно полицаят.
В същото време в болницата Малгожата отвори очи. Светлината я заслепи, но гласът на медицинската сестра беше мек:
— Имате голям късмет. Съседката е повикала помощ навреме. Имало е нещо в кафето. Все още не знаем точно какво, но организмът е реагирал.
— Ричард? — прошепна Малгожата.
— Не се тревожете. Полицията вече се занимава с това.
Вратата се отвори. Вътре влезе жена в костюм, с сериозно изражение на лицето.
— Г-жо Новак, аз съм прокурорът по делото. Трябва да знаете, че съпругът ви е задържан по обвинение в опит за умишлено отравяне.
Очите на Малгожата се замъглиха. Но това не бяха сълзи от болка. Това бяха сълзи от облекчение.
Двадесет години живот под хладния одеял на перфектната рутина. А сега – истината. Грозна, но истинска.
— Искам развод — каза тихо, но решително. — И искам… истинско кафе. Без захар. Горчиво.
Три месеца по-късно Ричард все още беше в следствен арест. Елжбиета
