Залата беше неузнаваема: при приглушеното осветление и под тежестта на емоционалните аплодисменти атмосферата трепереше. Сара позволи на сърцето си да говори във всяка нота, във всеки ред. А нежните акорди на Томас създаваха мост между миналото и настоящето, между мечтата и реалността.
След „O piękna moja” и бурните аплодисменти, Сара не слезе от сцената. Тя изпя тиха, носталгична песен – „Nad doliną Prutu” – и гласът й, все по-силен, разтърсваше душите. Мелодията предизвикваше сълзи: жените се изчервяваха, мъжете гледаха замислено, някъде далеч.
Изведнъж Робърт, първоначалният изпълнител, се приближи до Сара – все още с чаша в ръка и с празен поглед. Вдигна чашата и прошепна:
– Не се подигра с мен… ти ми върна нещо, което отдавна бях загубил.
