И след миг, без вой, без суматоха, глутницата се обърна и изчезна в мъглата.
Осем часа. Първият, който потропа на портата, беше кметът.
След него – ветеринарят. После дойдоха и бабите от съседната улица.
— Георги! Видя ли ги?!
— Кого? — попита той тихо.
— Вълците, човече! Цяла нощ обикаляха из селото. По улиците, покрай всяка къща…
— Не взеха ни кокошка, ни агне. Само минаха. Гледаха.
— Нашето куче не излая, а само седеше и ги гледаше! — разказа една жена с треперещ глас.
Всички повтаряха едно и също.
Глутницата минавала покрай всяка порта.
Не бързала. Не се криела.
Сякаш… брояла. Сякаш търсела. Сякаш казвала сбогом.
— Пред църквата имаше гладък бял камък. Никой не го е виждал преди.
— В двора на училището — наредени пръчки, точно под прозореца. Ред по ред. Все едно някой ги е рисувал.
Всички се обърнаха към Георги.
Той седеше на пейката до къщата си. Мълчеше. Гледаше към гората.
После каза тихо:
— Не търсеха никого.
Благодариха.
Минаха дни.
Децата започнаха да казват, че „гората свети по друг начин“. Че сенките вече не плашат.
Ловците разказваха, че от онзи ден насам нито един капан не остава на мястото си — сутрин ги намирали отворени, преместени… или изчезнали.
Горските получиха анонимна бележка:
„Който посегне на тези същества, не разбира на какво посяга.“
Георги живееше, както и преди.
Но вече, когато влизаше в гората, не се чувстваше сам.
Понякога, между дърветата, виждаше отпечатъци.
Понякога — светлина. Кехлибарени очи. Мълчаливи, наблюдаващи.
Един ден, пред вратата му, лежеше стрък дива чубрица. Вързан с тънка връв.
Той се усмихна.
Знаеше. Това не беше оставено от човек.
