Лена искаше да изненада съпруга си, но изненада я чакаше
– Дийм, представяш ли си, днес беше в ресторанта! – Елена влетя в апартамента, хвърляйки обувките си в движение. – Френският критик дойде, без предупреждение. Мислех, че сърцето ми ще спре, когато рецепционистката дойде в кухнята с тази новина.
– Как мина? – Дмитрий се откъсна от таблета, оставяйки стилуса настрана. На екрана остана недовършена скица на детска илюстрация-червено коте с недорисана опашка.- Страхотно! – Лена се спусна до съпруга си на дивана, изкачвайки се с крака. – Той поръча специална сьомга с див чесън и пюре от корен от целина. Знаеш ли, аз специално отидох в залата, когато той яде. Дим, той поиска добавки! Разбираш ли? Френски критик поиска добавки!
Дмитрий се засмя, гледайки зачервеното лице на жена си. Очите й блестяха, а ръцете й жестикулираха толкова активно, че почти събори чаша кафе, стоящо на масичката за кафе.
– Хелън, Гордея се с теб — той я придърпа към себе си, целувайки се по короната. -Ти си най-добрият готвач в света.
– Ще кажете и вие-тя шеговито го бутна настрани. – Но днес наистина надминах себе си. Собственикът на ресторанта каза, че ако критикът напише добър отзив, повишението ми блести. Представяш ли си?
– Разбира се, че мога. Жена ми е истински талант-Дмитрий посегна към таблета. – Вижте, между другото, как харесвате коте за нова книга? Издателството бърза с илюстрации.
Елена погледна внимателно екрана.
– Мисля, че опашката трябва да е по-автентична. И може би да добавите ивици? Децата обичат табби котенца.
– Точно така! – Дмитрий отново взе стилуса. – Знаех, че нещо липсва.
Те седяха така до вечерта-Лена говори за ежедневието в ресторанта, Дмитрий показа нови скици. Извън прозореца бавно се стъмваше, чаят, приготвен преди час, се охлаждаше в кухнята и всички говореха и говореха, както в първите дни на познанството.
Седмица по-късно Елена реши да организира изненада за съпруга си. Денят беше изненадващо спокоен-без неочаквани критици, капризни клиенти или изгорени сосове. Тя завърши смяната си по-рано от обикновено и, излизайки от ресторанта, първо отиде в любимия суши бар на Дима.
– Здравейте! Моля, сет “императорът” и бутилка саке за мен”, усмихна се тя на познат продавач.
– О, Елена Андреевна! Отдавна не сте се виждали-поклони се възрастният японец. Как е съпругът ви? Рисува ли всичко?
– Да, Хиро-сан, не спира нито за миг. Ето, искам да го зарадвам.
– Сега ще го направим. Чакай малко.
Докато опаковаха поръчката, Лена си представяше колко щастлива ще бъде Дима. Последните дни той беше някак замислен, дълго време седеше пред компютъра, търсеше нещо. Вероятно нова поръчка. Когато се занимаваше с работа, можеше да забрави да яде.
Слънцето грееше съвсем не през есента. Такъв октомври се издава рядко-сякаш лятото се е върнало да се сбогува. По пътя танцуваха жълти кленове, докато Лена неволно се усмихваше, спомняйки си този ден пред галерията. Минаха Три години, но тя все още си спомняше всеки детайл от първата им целувка в стария парк след изложбата на Димина. Тогава също имаше такова време-сякаш самата природа благославяше срещата им.
Лена се усмихна на спомените. Тогава той случайно изцапа бялата й блуза с акварел, толкова се смути и се извини, че тя не издържа и го целуна сама – само за да спре да се притеснява. И шест месеца по-късно те се ожениха.
Приближавайки се до къщата, тя чу гласа на съпруга си. Той говореше по телефона, докато стоеше на входа:
– Да, да, в седем часа-в гласа му звучеше лошо скрито вълнение. – Нямам търпение да те видя! Нямате представа колко дълго чаках това.
Елена замръзна зад ъгъла на къщата. Сърцето бие по-често.
– Не, не, съпругата не се досеща-продължи Дмитрий.
Лена усети как торбата със суши става непоносимо тежка. Кой е този, който си уговаря среща? Защо се крие от нея?
— Перфектно. До скоро! – Дмитрий завърши разговора и избяга във входа.
Елена стоеше зад ъгъла още няколко минути, опитвайки се да събере мислите си. В главата ми се въртяха откъси от телефонен разговор. “Нямам търпение да се срещнем”, “съпругата няма представа” … какво означава всичко това?