– Мамо, толкова много те обичам! Дори не очаквах, че ще ми направиш такова парти! – Анджелика подскачаше около майка си, сякаш не беше на осемнайсет, а само на пет години.
Майката погледна дъщеря си с умиление:
— Лика, какво така, това е специален ден. Макар че, разбира се, на мен и на татко ни е малко тъжно. Много скоро ще се омъжиш и ще ни оставиш сами.
Анжелика прегърна силно майка си:
— Никога няма да се омъжа, ще живея с вас.
Майката се разсмя:
— Е, пак си измислила нещо. А как ще стане със Степан?
Анжелика се изчерви:
— А какво за Степан? Не ми е толкова нужен.
— О, дъще, нужен или не нужен, все пак ще излетиш от гнездото, — въздъхна майката. — Давай да пробваме всичко, а после ще видим. Утре ще е натоварен ден, няма да имаме време да се разсейваме.
— Давай, знаеш колко обичам да пробвам всичко ново.
— Разбира се, знам, стрекоза, — Антонина Сергеевна се усмихна на дъщеря си.
От самото детство те бяха не само майка и дъщеря, но и най-добри приятелки. Анжелика никога нямаше тайни от майка си, а майка й винаги пазеше тайните й.
Дъщерята облече всичко и излезе при майка си:
— Е, как съм?
Антонина Сергеевна въздъхна:
— Ти си ми истинска принцеса.
— Мамо, кажи, ти и татко искахте мен или момче? — попита Анжелика.
Антонина Сергеевна се разтрепери и погледна въпросително дъщеря си:
— Какви въпроси?
— Просто ми е интересно.
Майката се усмихна:
— Разбира се, веднага щом разбрахме, че ще бъдеш при нас, разбрахме, че си най-красивата, най-умната
Катя излезе от къщи по-рано. Наскоро я бяха наели на работа в престижен ресторант. Тя искаше да стане сервитьорка, но собственикът каза, че първо Катя ще работи като миячка на чинии на пробен период:
— Ако издържиш и нямаш грешки, ще те преместя при сервитьорките.
Какво й оставаше да направи? Разбира се, съгласи се, защото трябваше да живее някак си.
Катерина смяташе да се запише на заочно през есента
. Честно казано, тя дори не беше избрала професия, за нея важното беше да получи висше образование. Беше сигурна, че ще може да учи добре и да разбере всяка специалност.
В детския дом имаха възпитателка, която всички деца наричаха „фюрер“. Всички я мразеха, а тя мразеше децата. Благодаря, че поне не ги биеше. Не беше ясно защо Алла Егоровна е избрала такава професия. По-добре да беше надзирателка в затвора.
Тази „фюрер“ внушавала на децата, че от тях няма да стане нищо добро. Мнозина не спореха, мълчаливо приемаха думите й, не искаха да учат, защото вярваха, че от тях наистина няма да стане нищо добро. Но Катя не беше от такива. Тя не само постоянно спореше с Алла Егоровна, но и няколко пъти се оплака от нея. И „фюрерката“ не обичаше Катя повече от другите.
О, колко пъти Катя е чувала от нея обиди пред всички! Момичето помнеше всяка дума и знаеше, че никога няма да ги забрави. Когато получи свидетелство с едни петици, тя каза на възпитателката:
— Алла Егоровна, аз задължително ще живея толкова добре, че вие дори не можете да си представите. Ще постигна успех и ще дойда тук.
Учителката се разсмя:
— Разбира се, не се съмнявам. На сметището понякога може да се намерят прилични неща, с които да се изтъкнеш. Така че, Иванова, чакаме те. Само преди да дойдеш тук, изпери дрехите си поне в реката без сапун, защото колкото и хубави да са, все пак ще миришат на сметище. И запомни: където и да отидеш, винаги ще носиш клеймо. Никога няма да се отървеш от него.
Алла Егоровна се оказа права: веднага щом хората разбереха, че Катерина е от детски дом, веднага започнаха да се държат на разстояние. За особено настойчивите тя измисли легенда, че се е скарала с родителите си и е дошла от друг град.
Катя беше готова да работи денонощно, но разбираше, че с началото на учебната година няма да може да работи много. Надяваше се да успее да се премести като сервитьорка преди началото на учебната година. Всичко беше изчислено: ако вземеше вечерни смени, щеше да й остават 4-5 часа за сън, а това беше достатъчно, за да успее да направи всичко. А после Катя щеше да се дипломира, да си намери добра работа и да се върне в мразения си дом за сираци като победителка.
Беше толкова замислена, че не забеляза камъка на пътя, спъна се и едва не падна. Някой я хвана:
— Как така, не гледаш под краката си — каза момчето.
Катя вдигна поглед и се изчерви. Пред нея стоеше красив младеж. Тя не успя да го разгледа, но очите му, в които веднага се загуби, говореха много.
— Аз… аз се замислих. Извинете.
— Не се извинявай. Бъди по-внимателна, че ще си счупиш хубавото носле.
Катерина напълно се обърка. Вероятно, трябваше да му се усмихне в отговор и те щяха да се запознаят, но в плановете й за живота нямаше момчета, поне не в близко бъдеще. Катя промърмори нещо като „нищо страшно“ и се втурна да си тръгне. „О, да, има красиви очи. Познавам такива: щом чуят за детския дом, веднага си обръщат носа“, помисли си тя.
Преди да завие зад ъгъла, все пак се обърна. Момчето все още стоеше на мястото си и я гледаше.
***
Катя влетя в ресторанта, сякаш я преследваше стая кучета. Администраторът я погледна учудено:
— Какво се случи?
— Просто реших да дойда малко по-рано.
— Да, правилно. Днес имаме събитие, всички са на нокти.
— Да? Какво събитие? Вчера не чух нищо.
Администраторът изпъчи очи:
— Само за това говорят. Рожден ден на дъщерята на един олигарх празнуват. Хора колкото се побират.
Катя се усмихна:
— Каква случайност. И аз днес имам рожден ден.
— Сериозно?
Катя го погледна умолително:
— Само не казвай на никого, моля те. Когато преди месец се наех тук, излъгах шефа, че вече съм на 18.
— Добре, няма да кажа нищо.
Катя бързо се промъкна в помощното помещение, за да се преоблече. „Кой я накара да проговори? Ами ако се изпусне?“ — мислеше си тя, а в ресторанта вече се чуваше шум от посетителите.
Няколко пъти погледна в залата и видя, че ресторантът е пълен. Заедно с техния диджей работеше още един и изглеждаше, че празникът ще продължи дори след затварянето на заведението.
— Катя! — Тя се разтрепери, когато собственикът влезе в миялното помещение. Момичето въздъхна обречено, разбирайки, че администраторът я е издал.
— Слушай, Катя — продължи той. — Настя си е изкълчила крака и, както разбираш, не може да ходи. Тя ще заеме твоето място, а ти си събличай престилката, облечи униформата й и в залата. И внимавай да не изпуснеш нищо.
Катя изпъчи очи. Никога не беше работила като сервитьорка, а днес имаше толкова много гости.
— Не се тревожи, ще се справиш. Просто прави всичко, което ти кажат. Те все пак ще платят после, така че не се притеснявай.
— Добре, веднага — отговори тя.
Те с Настя бързо се преоблякоха. Настя се усмихна:
— Е, успех.
Катя се разсмя:
— И на теб.
— Всички сме минали през миялнята, и едва след това сме станали сервитьорки — ободри колежката.
Веднага щом Катерина взе бележника, всичко наоколо изчезна. Беше толкова шумно, че момичето едва чуваше какво й говорят. Катя записваше всичко, осъзнавайки, че днес я очаква истинско изпитание и че не може да си позволи да се провали.
Тя тичаше насам-натам вече няколко часа и от непривиката краката й боляха, косата й беше разрошена, но Катя и не мислеше да спира.
Тичайки за пореден път покрай Саша, техния администратор, тя чу:
— Катюх, бързо към масата на рожденичката, там има нещо, а Оля е заета.
— Добре. — Катя се втурна към центъра на залата, приближи се до масата и замръзна на място. Зад масата, заедно с родителите си, седеше момиче, и това момиче беше нейното отражение.
Катя мълчаливо гледаше рожденичката, а тя мълчаливо гледаше нея. Майката на рожденичката побледня, баща й също мълчеше. Паузата се удължаваше и около тях всичко започна да затихва. Сега, когато двете момичета бяха една до друга, стана очевидно, че не са просто подобни, а идентични.
Момичето на масичката обърна се объркано към майка си:
— Мамо?..
В залата настъпи тишина, всички се струпаха около тях. Катя видя с ъгълчето на окото си как собственикът се провира през тълпата. С пресипнал глас тя изрече:
— Какво да ви донеса? — И подготви бележника си.
Бащата промърмори:
— Изглежда, вече нищо.
Собственикът извика:
— Катя, свободна си. Доведи Оля.
Катерина се втурна да бяга. Очите й сълзят, сърцето й туптеше. Тя добре разбираше, че такива съвпадения не се случват и че тя и рожденичката явно имат някаква връзка помежду си. Седеше в помощното помещение и не можеше да събере сили да излезе. Цялата трепереше, имаше чувството, че животът й се е срутил.
В залата беше тихо, после се чу гласът на диджея, пуснаха музика. Вратата на помощното помещение се отвори и Саша надникна:
— Катя, шефът те вика.
— Защо? — Момичето го погледна уплашено.
— Не знам, но там има клиенти.
Катя стана и с крака като вата отиде в кабинета.
— Седни, Катерина, — каза шефът.
Катя най-накрая разгледа тези, които бяха в кабинета. Майката на рожденичката плачеше, момичето също не изглеждаше добре, бащата се държеше и заговори:
— Не ти казах нищо, докато не дойде, за да не преживееш всичко това.
— Катюш, прости ме предварително, опитай се да разбереш — започна той, — дъще, какво да кажа? Как да те помоля за прошка? Просто ме изслушай. Не можех да постъпя по друг начин. Дълго време нямахме деца и когато най-накрая забременях, моята Тонечка беше на седмото небе от щастие. Детето стана за нея натрапчива идея, а аз бях още по-щастлив. Очаквахме здраво момиченце, но лекарите подхождаха към това с предпазливост. Раждането започна по-рано. Всичко се обърка. След няколко часа ми съобщиха, че дъщеря ни не е оцеляла, а жена ми е в реанимация. Детето нямаше шанс. По същото време в родилното отделение раждаше жена, която роди близначки, и тя се отказа от тях. Платих на лекаря, но не можех да взема двете. Антонина знаеше, че има една дъщеря, но не можех да допусна жена ми да страда. Много я обичам. Анжелика, искам да знаеш, че винаги съм те обичал като своя дъщеря, дори повече. Надявам се да ме разбереш.
Той излезе от кабинета, оставяйки жените в мълчалив шок.
***
Мина една година.
— Катя, ти ли живееше тук? — Анжелика гледаше с ужас окаяната сграда.
— Да, хайде да вървим — отговори Катя.
Тя излезе от колата и забеляза, че отзад я гледа „фюрер“. Момичетата отвориха багажника и заедно извадиха големи пакети с играчки и сладкиши.
— Здравейте, Алла Егоровна, ето, както обещах, дойдох да ви посетя, — каза Катя.
Жената стисна устни и мълчаливо влезе в сградата. Към тях се приближи друга възпитателка:
— Катюша, ти ли си?
Половин ден раздаваха подаръците и си играеха с децата. „Фюрерът“ така и не се появи. Възпитателката, която беше с тях, с усмивка посочи някъде зад тях:
— А това е нашият Василий Сергеевич, новият лекар.
Катерина се обърна и едва не падна: към тях идваше същият младеж, който някога я беше спасил от падане. Той погледна Анжелика, после се обърна към Катя:
— Знаех, че ще се срещнем отново.
Катя го погледна с усмивка:
— А как разбрахте, че съм аз, а не сестра ми ви срещна тогава?
— Ами как, вие сте си вие.
В този момент Катя си пожела: ако всичко между тях се нареди, ще се оженят точно в ресторанта, където животът й се промени толкова драстично.
