Минаха няколко седмици.
Мария все по-често оставаше до късно при дядо Сандо.
Понякога лампата в къщата му светеше до полунощ, а понякога я виждаха да стои сама на прага, загледана в тъмното — сякаш чакаше нещо… или някого.
Селото ври от слухове.
— Какво ли правят там вечер след вечер?
— Е, ясно е… старецът още не е загубил съвсем искрата си!
— Или пък… на имота му е хвърлила око.
Клюките се носеха като прах над прашните улици.
Едни твърдяха, че са видели Мария да изнася пакети.
Други — че чували стара музика — любовни песни, каквито вече никой не пееше.
И всички усещаха:
Нещо се готви.
Докато един ден… дядо Сандо изчезна.
Кокошките му се разпиляха по улицата, портата стоеше открехната, а самият той — никъде.
Цяло село се вдигна да го търси.
Намериха го чак след няколко часа, премръзнал и мокър до кости, сгушен край реката зад гората.
Мария беше тази, която първа вдигна тревога.
Тя го откри, хвърли върху него палтото си и не го остави, докато не пристигна линейката.
Дядо Сандо го откараха в болницата в областния град.
А същата вечер Мария се върна в празната му къща.
Никой не разбра какво правеше там.
Докато тя не излезе на прага, с една стара кашонена кутия в ръце.
Седна на дървеното стъпало, отвори кутията — и започна да чете.
Писма.
Писма на любов.
Писма, писани преди десетилетия от една жена — починалата съпруга на Сандо — към него.
В писмата се говореше за обич, за самота, за деца, които така и не дошли.
Мария четеше със задавен глас.
И хората, които се бяха скрили зад плетовете, слушаха мълчаливо, със свити сърца.
И тогава истината ги удари.
Мария не беше дошла за пари.
Не за къщата.
Не за земята.
Тя беше племенница на покойната съпруга на дядо Сандо.
Дете на сироти. Момиче, което цял живот беше търсило не богатство, а някого, когото да нарече семейство.
И старецът, самотен и пречупен от живота, беше отворил вратата си за нея.
Защото понякога най-голямото богатство е просто някой, който още може да те обича.
