“Е, стар! Изчезвай оттук”, извика магазинерката на дядото, който дойде да се стопли. Тя не знаеше какво ще се случи по-нататък
Беше навечерието на Нова година. Хората в града се подготвяха с мощ и главно за празника, позволиха си да купят скъпи подаръци за всички, украсиха идеалните си изкуствени коледни елхи с височина до тавана, търкаляха деца на чийзкейк от хълма.
Но животът в покрайнините на града в малки къщи за възрастни хора беше съвсем различен. Те дори нямаха кой да им помогне да разчистят пътеките от сняг, да поправят старата печка и да купят храна. А самата Нова година беше отпразнувана тук без излишни украшения.
Аня беше просто момиче, работеше като продавачка близо до къщата си. Когато стана студентка, майка й я помоли да се грижи за баба си, тя живееше в частния сектор в покрайнините на града. Бабата на момичето не беше в най-доброто състояние: паметта й често се проваляше, забравяше внучката си и дори собственото си име.
Магазинът беше на много незавидно място. Къщите наоколо бяха изключително частни и мизерни. Тук не са живели богати “сираци”, а само баби и дядовци, които живеят живота си.
По принцип тук никой не е построил нови къщи, а само малки дървени колиби с два или три стари прозореца. Тук хората дори не са имали възможност да сменят прозорците с пластмасови.
Пенсионерите живееха от това, което държавата им осигуряваше. Мнозина нямаха нещо като богати роднини, но изобщо никакви. Автобусът тук, до покрайнините на града, отиде само един, пети.
Беше много малък, Лошо отопляем. И винаги е бил претъпкан до капацитет. Възрастните хора го караха само за нормални дрехи и до клиниката, за лекарства.
Често пенсионерите не можеха да си позволят да пътуват до центъра на града. Беше неудобно и след това дълго време. Те се занимаваха с това, което се продаваше в малкия магазин “Людмила”, който се намираше в частния им сектор. Той беше единственият в покрайнините. Собственикът на магазина беше пълна, къдрава жена, която ценеше само пари и печалба.
Пенсионерите, които купуваха хранителни стоки и домакински химикали от нея, бяха втори клас за нея. Но тя направи всичко възможно, за да изтръгне последните пари от тях. Следователно асортиментът в “Людмила” беше широк.
Тук можете да си купите галоши, филцови ботуши, топли чорапи и шампоан, различни домакински химикали за дома, торове за градината, както и сладкиши. Техните баби и дядовци купуваха за внуците си, ако идваха. Евгения Павловна, собственик, често купуваше Най-евтините стоки и ги продаваше без гаранция.
Поставянето на голямо количество стоки на витрините не работи. Следователно продавачките изнесоха желания продукт на клиентите само след като бяха попитани за неговата наличност. В полезрението бяха главно продуктите, които се купуваха тук най-често.
До “Людмила” имаше още един магазин, но вече риболовен. Много рибари винаги идваха тук, защото частният сектор беше близо до Волга. Но нямаше други хранителни магазини, така че Евгения Павловна нямаше конкуренция тук.
Аня, която работи тук от една година, знаеше много добре, че други продавачки са работили тук преди нея, но те си тръгнаха, неспособни да издържат на трудните условия. Един от тях поиска почивка. Детето й беше болно, трябваше да се грижи за него и да ходи заедно в болници.
– Ти какво? В разгара на продажбите ще затоплите петата си точка на плажа? И кой ще оре с мен?! Ще излетиш веднага от мен! – Господарката изкрещя с цялото си гърло.
Никой не издържа дълго характера на домакинята. Жената беше свикнала с факта, че може да прави бизнес, както иска, защото вече нямаше конкуренти. Тя намери за какво да глоби служителите, особено след като те решиха да я напуснат. Тя глоби последната майка за това, че уж е счупила компютъра, въпреки че всъщност го е счупила. И тя трябваше да работи цял месец безплатно.
Собственикът дори можеше да продаде стоки на кредит на старец или старица. И не се интересуваше много дали човек може да даде пари с лихва или не. И тогава тя изпращаше при тях онези, които разклащаха същите тези пари от старите хора.
Фактът, че продавачката не се нуждаеше от ваканция за почивка, Евгения Павловна изобщо не се интересуваше. Тя управляваше служителите си като крепостни селяни. Единственото, което я интересуваше, беше печалбата. И тя искаше да я получи без прекъсване. Затова тя нае Аня. Момичето учи в кореспондентския отдел, така че не ходеше да учи всеки ден. Останалото време прекарвах на работа.
Нямаше къде да отиде. Трябваше да живея с нещо, защото нямаше къде да чака помощ. Баба й вече получи увреждане, редовно плащаше пенсия. Но по-голямата част от парите отидоха за лекарства за възрастна жена.
Шефът на момичето отлично разбра, че е почти невъзможно трудоспособното население да намери работа в частния сектор. И трябва да стигнете до центъра дълго и досадно. И тя се възползва от това, плащайки мизерни пари на своите продавачки.
И тогава Ана трябваше да следи баба си. По време на обедната почивка тя трябваше да се прибере вкъщи, за да провери дали е включила газта, дали е напуснала къщата, за да се скита из района. И Раиса Захаровна правеше това често. Тя просто забравяше, че има дом. И тогава Аня започна да заключва баба си в къщата.
Аня на работното си място, обслужвайки възрастни хора, мечтаеше как след училище ще намери добра работа и ще може да наеме жилище в центъра на града. И тогава няма да е необходимо да отидете в града и ще бъде възможно да помогнете на баба си по-ефективно, защото в центъра има най-добрите лекари. Но засега трябваше да се примиря със суровата реалност и да живея в къща с течащ покрив, защото нямаше какво да я поправи. А през зимата имаше и муцуна от пукнатините в къщата. Беше невъзможно да се затоплят стаите нормално дори преди лягане.
***
Оставаха два дни до Нова година, но Евгения Павловна не се интересуваше от това. Тя искаше магазинът да работи и тридесет и първи декември. И Ана нямаше къде да отиде. Тя се съгласи. И ден преди празника вратата към “Людмила” се отвори дълго, на прага се появи някакъв възрастен бездомник. Миришеше ужасно.
Аня не беше свикнала да съди хората по външния им вид, затова първо го погледна отблизо. Той беше на почтена възраст интелигентен мъж, дори не обрасъл, но по някаква причина в мръсни, миризливи дрехи.
– Дъще, може ли да се стопля малко тук?
Момичето не знаеше какво да прави, защото ако шефът разбере, веднага ще я изгони от работа. Но тя съжаляваше до сълзи за стареца, чиито устни вече бяха сини от студа. И в този момент в двора беше мразовито. Този ден тя дори трябваше да облече два чифта чорапогащи, за да стигне до работа.
Дядо, заповядайте. Сега ще ви заведа в склада-момичето се смили над нещастния старец.
Тя вече с усмивка обслужи някакъв рибар, наля му чаша пяна с усмивка.
Междувременно Дядо промърмори нещо. И на лицето му се появи усмивка, въпреки че влезе много разстроен.
– Ето, пийте горещ чай, докато-предложи тя, – наливайки чай с ароматна мащерка в чаша.
Тя започна да мисли какво да прави с дядо си, защото рано или късно магазинът ще трябва да бъде затворен, а улицата е мразовита. Човек може да замръзне!
– Дядо-започна тя, — имате ли някакви документи със себе си? И тогава тук недалеч, в най-близкия район има приют, те помагат на хората в трудни ситуации, там ще се хранят и ще се мият.
Но тя така и не чу отговора, сълзи се пръснаха от очите на стареца.
– Скъпа, изгубих се. Знаеш ли, дъще, синът ми и аз се преместихме в нов апартамент. Той отиде на работа и аз реших да се разходя. Заключих апартамента и отидох на разходка. И когато вече ходех, разбрах, че замръзвам. Но забравих къде живея. Нямах време да запомня адреса и в новия квартал всички къщи са подобни една на друга. Повече от час се скитах, всичко е едно и също. След това започнете вечерта и влязох в някаква алея. И там в тъмното някои нечовеци ме съблякоха. Свалиха добро яке, ботуши. Дадоха някакви следи.
Познавам района. Наистина има много къщи от същия тип – каза Само тя.
Тогава момичето чу някакъв шум. Оказа се, че джипът на домакинята се е приближил до магазина. И тогава тя самата излезе от него.
– Е, тук имаш воня! – Собственикът започна да крещи. – Какво правиш тук? Някакви клошари да се топлят? – Тя вече се досети.
Ръцете на момичето трепереха, устните й трепереха, но тя мълчеше. Тя се надяваше, че Евгения Павловна няма да види, че нещастен старец седи в задната стая. Но този път не мина.
– Махай се оттук, старче! Ти също му наля чай, копеле! И аз я приютих, влязох в позиция, уредих работа! И ето моята благодарност.
Момичето искаше да обясни нещо на шефа. Но тя само сграбчи възрастния мъж за яката и го избута право в студа. И това е в навечерието на Нова година. Аня не очакваше такава жестокост от Евгения Павловна.
CategoriesUncategorized
