Жана се настани на ново място. Малка двустайна Хрушчов на първия етаж на двуетажна къща в покрайнините на града я устройваше.
– Ето. Отивам за разширяване — зарадва се тя, прегръщайки майка си, която дойде от селото, за да види домакинството на дъщеря си, – отначало имах достатъчно однушка, но трябва да мисля за бъдещето.
– Вярно, може би ще се ожениш, децата ще се появят. Имам нужда от спалня за бебето — аргументира се с надежда Нина Ивановна.
– Почакай, докато не тръгвам. Но мисля, че инвестирах спечелените пари правилно — отговори Жана.
Тя постави домашни цветя на первазите на прозореца. Свежият въздух от първата слана нахлу в прозореца. През стъклото момичето забеляза очи, които внимателно я наблюдаваха.
Беше кученце. Жана я видя, докато разтоварваше нещата. Кучето седеше близо до входа и като видя хамалите, се скри под пейката.
– Хей, кой си ти? – Жана се засмя, махайки на кучето. Тя махна с опашка и наклони глава настрани.
С кого флиртуваш? – попита Нина Ивановна, – вече имаш ли кавалер на ново място?
– Не, когато… това куче седи, бездомно ли е? – тихо отговори Жана и отиде до хладилника. Тя го отвори, но засега беше празно. Само буркани с кисели краставички, които майката донесе от селото.
– Ти сложи нещата в килера, а аз ще отида до магазина. Трябва поне да сготвим супа-извика Жана и хвърли палто и шал, побърза на улицата.
Кучето я последва, но след като я придружи от двора, се върна в къщата.
Колко си умна. Не си тръгва — прошепна Жана. В магазина, освен храна за себе си, тя купи и кучешка храна.
Приближавайки се до входа, тя видя съседка – възрастна жена, която наливаше остатъци от супа в купа близо до пейката.
Жената поздрави Жана и каза, че Мотя е ничие куче, живее в двора им от около шест месеца.
– Не знам откъде е дошла. Прикова се към нас. Храним я с каквото може. Кой ще налее супата, кой ще извади костта. Тук живеят бедни хора, предимно пенсионери.
– И защо никой няма да я вземе при себе си? – попита Жана, – тя е малка и се вижда, че е привързана и умна.
– На кого му трябва? Имаме алергии, имаме котки и кой е обсебен от чистотата. Добре, поне не се обиждат… и парчетата се сервират – отговори старата жена, – и моето име е баба Лиза…
– Разбирам-Жана сложи храна във вече празна купа. Мотя започна да яде алчно.
Майката помогнала на Жана да подреди нещата и ден по-късно си тръгнала. Сега момичето започна работа, но в нов апартамент, радостен. Жана летеше като на крила. Тя направи козметичен ремонт, актуализира печката в кухнята.
Зимата взе правата си. Декември донесе студове и снеговалежи. Жана се прибираше от работа и Мотя винаги я срещаше на входа. Тя беше заснежена, трепереща и гледаше с надежда за почерпка.
-Хайде, ела при мен — Жана не издържа една вечер, когато термометърът падна под десет градуса.
Кучето веднага последва момичето. Тя седна в коридора и погледна Жана като спасител.
Жана определи метална купа за мочи и наля там храна. Налях вода в стара малка тенджера.
– Сега ще ти направя диван-обеща тя и намери стария си пуловер в гардероба, — ето, от рамото на господаря. Грей, душата ми.
Пуловерът се превърна в килим, Мотя го подуши и легна.
– Да, Каква скромна жена си-изненада се Жана. Тя седеше близо час до кучето и я галеше, казвайки, че сега чилето няма да замръзне и Жана ще се опита да намери добри ръце за нея.
Същата вечер Жана пусна реклама в интернет, предлагайки прекрасно куче. Тя направи снимка и изчака обаждания.
Още първия ден някои тийнейджъри се обадиха, на които Жана веднага отказа.
– Не, Мотя, само в отговорни ръце ще те определя. А тийнейджърите са хора, макар и добри, но самите те все още осигуряват родителите си и не можем да рискуваме.
Мотя слушаше внимателно и сякаш разбираше всичко.
Обажданията бяха оскъдни. Някой не харесваше, че кучето е от улицата, някой искаше да знае точно възрастта и здравословното състояние, а след това напълно спря да се обажда.
Около две седмици Мотя и Жана не получиха новини от желаещите да приютят приятел на човек.
Жана разхождаше Мотя, хранеше, сресваше и беше изумена от поведението на кучето.
Колко си възпитана! Не се скиташ из апартамента, не се качваш на леглото, бързо свикваш с мястото и най-важното, не лаеш глупак. Не куче, а съкровище! – Жана се възхищаваше, осъзнавайки, че кучето някога е било Домашно.
Съседите видяха, че момичето е приело кучето и похвали новия съсед. Някои обичайно донесоха кости от желирано месо, остатъци от месна каша.
– С такива любезни съседи съдържанието на кучето ще отиде на нула за мен-засмя се Жана, – и искам да го прикрепя към всичко … сега е жалко да го дам…
Жана наистина е свикнала с Мотата си. Тя разговаряше с нея, излизаше повече на разходка, дишаше на чист въздух и по-често започваше да общува в двора със съседите си. Това й хареса.
И когато изведнъж иззвъня обаждане за кучето, тя заекна:
– Какво? Куче? Не, Не, съжалявам. Не, вие сте там. Телефонът е правилен. Но вече не го давам. Простя…
Тя погледна Спящата Мотя и се приближи до нея.
– Това е Мотка. Напълно те оставям. Защото Ти си най-чистият чар. Ето така.
Тогава Жана получи обаждане. Приятел горещо обсъди предстоящото пътуване през пролетта до южния Пансион.
– Виж, Жана, това е нашият шанс. Казват, че там военните почиват. Може би ще си намерим кавалери, а? – пошегува се тя, – за какви числа имате ваканция? Нека вземем билет заедно и поръчаме билет.
– Не, Светик, плановете ми се промениха — спокойно отговори Жана, – не, всичко е наред. Не, няма годеник. Просто … просто обещах на майка ми да си вземе отпуск. Разбираш ли? Така че трябва…
Жана изключи телефона и отиде в кухнята.
– Мока, иди да пиеш чай. Е, какво, че няма да отида в този пансион? Няма да търсим ухажори, нали? Ти и аз ще отидем на почивка при майка ми в селото. Тук е близо, а не скъпо и ще се забавляваме! Дали в градината, в градината ще разхлабим леглата – каза Жана на кучето, пеейки, – но на кого ще те оставя? Да пазим двора отново? Е, не. Заедно толкова заедно.
На почивка Жана дойде при майка си с куче. Майката толкова харесала Мотя, че убедила Жана да я остави при нея.
– Дъще, нека живее с мен поне през лятото. Ще бъде тук в къщата в двора през цялото лято на чист въздух и за мен е по — забавно-каза Нина Ивановна.
– Уау обрат — отговори Жана, – е, можете да опитате.
Те живееха цялата ваканция заедно, а след това Жана замина за града, трябваше да работи.
Момичето обаче започна често да ходи при майка си, защото вече беше необичайно да бъде сама в апартамента без мочи.
Така и стана. Или Жана ще вземе чилето със себе си за една седмица, след което ще го остави да остане при майка си. Едно лято в гората тя бере плодове. Мотя тичаше наблизо. Но изведнъж кучето излая. Жана стана и погледна назад.
Тогава тя видя, че друго червено куче изтича до Мота и те започнаха да подушват и флиртуват. Скоро собственикът излезе на поляната. Както се оказа, той беше летен жител, почиваше в собственото си село. Дума по дума и Жана се срещна с Алексей, мъж на тридесет и пет години, инженер от регионалния център, който посети роднини тук.
– Скоро заминавам за Твер. Почивката ми свършва — каза той на Жана след поредната разходка за гъби, – Благодаря ви за компанията. Има хора, с които бързо се сближавате. И вие сте такава.
– Да, и ти си такъв. И нашите кучета моментално се сприятелиха – усмихна се Жана. Размениха си телефони и се разделиха.
Алексей напусна, а Жана също започна да пътува до селото по-рядко. Алексей потъна в душата й, тя го помнеше През цялото време и въздъхна.
Той обаче започна да й се обажда, познанството им Продължи по телефона. През есенните вечери те разговаряха дълго време, а през уикенда Алексей започна да идва при момичето и я заведе на театър или на изложби в Твер.
Мотя Жана в такива дни повери на съседа си. Кучето чакаше любовницата си и беше много щастливо от завръщането на момичето.
– Какво, Мотенка? – веднъж Жана, която дойде от среща, каза: – какво ще правим?
Жана блестеше от щастие. Тя приклекна до кучето и започна да го гали.
– Тук Альоша ме призовава да се оженя … какво мислиш? – Жана се смееше и трепереше за холката Мотя.
Кучето облиза ръцете на момичето и скочи.
– Разбира се, че се съгласих. Ще те заведа при майка ти. Надявам се, че ще се виждаме често. Добре?
Мотя вече ядеше лакомството, а Жана се обади на майка си, за да разкаже толкова голяма новина за семейството им.
— Това е добре, Донеси ми Чиле — повтори мислите на дъщеря си майката,-спри да носиш кучето тук-там. Няма нужда да я влачите в Твер. Нека живее спокойно в нашето село. И не ми е скучно. А ти и Альоша-най-голямото щастие.
Нина Ивановна седеше в кухнята и плетеше обувки за бебето. Наблизо, в краката й, спеше Мотка, куче, което донесе на дъщеря си съдбовно познанство, което означава щастие.
— Както се случва, мотая — разсъждава жената, – човек ще направи добро и то ще се върне при него. Сякаш Бог вижда отгоре всичко за нас и знае за какво мечтаем и как най-добре да ни благодари… Слава на Теб, Господи. Благодарение…
