Винаги съм знаела, че майка ми има някои проблеми още от детството си. Тя обвиняваше родителите си, че не са я изпратили в музикално училище и не са я подтикнали да учи медицина, като твърдеше, че тези пропуснати възможности са ѝ коствали успешна кариера. Майка ми обвиняваше и баща ми, че ѝ е изневерявал. Въпреки че баща ми постоянно ме подкрепяше и участваше в живота ми, майка ми го представяше само в негативна светлина, като по този начин прикриваше предателството си.
Редицата мъже, които влизаха и излизаха от живота на майка ми, почти не ми обръщаха внимание – това беше механизмът на майка ми за преодоляване на собствените ѝ комплекси. Появата на последния ѝ партньор обаче беше повратна точка. Насилственото му поведение стигна дотам, че майка ми пострада сериозно, когато той я бутна по стълбите. Воден от разочарование и тревога, аз ѝ поставих ултиматум: да изсели съседа или да загуби апартамента, който по закон беше мой.
Майка ми неохотно даде апартамента на насилника си, но скоро самотата ѝ се превърна в обида към мен.Обвини ме, че съм съсипал живота ѝ, като съм прогонил “любимия” ѝ, въпреки че самата тя е предпочела да предпочете комфорта си пред това да го следва
. Намесих се, защото не можех да стоя отстрани и да гледам как тя потенциално може да пострада, но постоянното ѝ обвиняване и отказът ѝ да поеме отговорност за избора си в крайна сметка ме изтощиха.
Близо съм до това да се откажа напълно от грижата за нейното благополучие – последица, която тя може би не оценява, но която изглежда неизбежна, като се има предвид постоянното й обвинение.
