– Какво е това!” От кухнята долетя отчаяният вик на Татяна. Николай се намръщи, без да вдига поглед от екрана на телефона си. Всяка сутрин беше едно и също – суматоха, викове, спорове. Той помоли съпругата си да не си губи времето с този навик да готви млечна каша за децата. “Татко, ти обеща да ми помогнеш с доклада за динозаврите!”
Андрей, разчорлен и недоволен, дръпна баща си за ръкава. “Вечерта, сине, вечерта” – Николай махна с ръка на идеята, продължавайки да прелиства пощата. Откъм детската стая се разнесе пронизителният вик на Ира: “Мамо! Аз не искам тази рокля! Искам розовата! Николай се намръщи. “Боже, защо не можем просто да закусим на спокойствие?
Защо всяка сутрин се превръща в този безкраен хаос? Погледна часовника си – трябваше да тръгва след половин час, а още не беше докоснал закуската си. Татяна излезе от кухнята, разчорлена, с престилка, изцапана с нещо лепкаво. “Николай, можеш да ми помогнеш малко!
” – възмущаваше се тя. “Кашата гори, Ира не иска да се облича, а аз все още трябва да направя сандвичи на Андрей!” “Само минутка – промълви той, без да вдига поглед от телефона. – Жена му замръзна в средата на стаята и в очите ѝ проблесна нещо, което накара Николай да вдигне поглед.
“Знаеш ли – каза тя тихо, но с опасно спокойствие, – понякога си мисля, че дори не си в този апартамент. Ти си като призрак – изглежда, че си там, но си безполезен.” “Е, ето – въздъхна Николай, – може би поне ще можем да закусим на спокойствие.” “На спокойствие?” Татяна се засмя кратко, а гласът ѝ прозвуча нервно. Ще трябва да приготвя всички, да ги нахраня, да ги облека…
Преди да успее да довърши, тя се втурна да спасява кашата. Николай я погледна и после отново се загледа в телефона си. “Днес има важна среща в работата, трябва да прегледам отново документите. И после тези крясъци… Е, какво толкова трудно има в организирането на нормална закуска?
Всичко, което трябва да направиш, е да свариш чайника и да направиш сандвичи. Късно вечерта, когато децата вече бяха заспали, Тетиана извика Николай в кухнята. Лицето ѝ беше сериозно, дори прекалено сериозно. “Николай, трябва да поговорим. Той беше нащрек. “Когато тя говори с този тон, не е добре.” “Какво става?” “Трябва да поговорим.
