Довиждане, момчета, довиждане!
Роман скочи на стъпалото на влака, който вече набираше скорост. Приятелите му викаха и му свиреха от перона. Рома се усмихна. Три години след като излезе от армията, той вече учеше задочно и работеше. И нямаше време да се измъкне.
Роман и момчетата от този град бяха събрани от един дом за сираци. По-точно казано, тези момчета тогава бяха деца, но сега бяха пораснали, почтени хора. Анка и Петка се оженили, работили, взели къща на ипотека и чакат момиченце.
Ромка им завиждаше в добрия смисъл на думата. Неговият живот се беше развил по съвсем различен начин. През цялото време, докато беше в сиропиталището, а и след това (макар и не толкова активно, защото вече знаеше основните неща), Ромка се опитваше да разбере кой е, откъде идва и защо изобщо е попаднал в сиропиталището.
Някакви много смътни спомени, нещо толкова неясно изплува някъде дълбоко в мозъка му. Но нямаше как да схване тези мисли. Нещо хубаво се намираше там, далеч от него.
Единственото, което можеше да разпознае, беше кой го беше довел в сиропиталището. Мъжът изглеждаше доста млад, около трийсетте, прилично облечен и също…
Помисли си, че никой не може да го види, затова се обърна към прозореца, от който чистачката Баба Нюра го наблюдаваше с всички страни на тялото си. Тя казва, че добре е разгледала грозното му лице.
– Аз го видях по-добре тогава. Бях малко над петдесетте, все още бях млада. Ето как се случи това. Влязох в задната си стая, а там той надничаше под прозореца… Тогава в сиропиталището нямаше охрана, а и портите не бяха заключени толкова сериозно. Той ми изглеждаше подозрителен, малко нервен. Сложих кофата на земята
