На Ликари е препоръчано да се разхожда поне по 30 минути всеки ден. Със спокойно темпо. Така че вървях. Един ден, когато се връщах от поредната си разходка, забелязах едно момиче да плаче – ученичка. Много хора, които минаваха покрай мен, вероятно си мислеха, че момичето плаче заради лоша оценка.
И бързаха да си вършат работата. Аз, от друга страна, не бързах. Затова реших да се приближа до момичето. А по пътя реших да я изненадам с една фраза от моето детско филмче, за да отклоня вниманието ѝ от сълзите ѝ. “Ти ли плачеш, или аз плача?” – попитах, приближавайки се към нея.
Не знам дали е гледала анимационното филмче, но тя отговори точно на текста. Реших да продължа диалога от анимационното филмче:- “Не плача” – казах й очевидната истина и реших, че е време да изляза от образа на Карлсон, още повече че момичето вече ме гледаше с интерес.
“И в чест на какво плаче младата дама?” – попитах аз, опитвайки се да се превъплътя в образа на джентълмен. – “Последният ни урок беше отменен – каза тя с въздишка, но без сълзи.” – “Мама е на работа, баба не е вкъщи, а телефонът ми е изключен.”
– “И ти плачеш заради тази дреболия – казах аз, – да, джентълменският образ не ми подейства. Извадих телефона си. “Помниш ли номера на майка си или на баба си?” – попитах, като ѝ подадох “идентификатора на обаждащия се”. “Да” – отговори тя и бързо набра номера на баба си.
Оказа се, че тя е отишла до магазина и скоро ще се върне. Постояхме там известно време и си поговорихме. Момичето вече се усмихваше. Изчакахме баба ѝ и се сбогувахме. Всичко, което трябва да направите, е да спрете и да се запитате защо плачете. Без никакви усилия. Но усмивката на момичето ме накара да се почувствам по-добре.
