Люба се въртеше пред огледалото в пробната на сватбения салон и пробваше сватбени рокли една след друга, като се възхищаваше на всяка от тях
. Чувстваше се като принцеса от приказка. Момичето никога не беше обличало толкова красива, толкова летяща въздушна рокля и никога не беше смеело да мечтае за това. Люба се усмихваше на себе си и мечтателно си мислеше: “Колко съм щастлива
! Моят Сергей е най-добрият, такъв ден с огън не може да намери! И богат е. И спортист, мил, отзивчив! Уф, уф, за да не го заклеймя! Сякаш откакто съм се родила, ме преследва зла съдба…”
Работата е там, че Люба е сираче. Майка ѝ не е умряла, не се е разболяла, нищо лошо не ѝ се е случило. Просто е родила дъщеря и я е изоставила толкова лесно, без дори да я погледне или да й даде име, избягала е от родилния дом.
И така, точно от родилния дом момиченцето попаднало първо в сиропиталището, а после в детския дом. Бавачките й дали име с надеждата, че някой ще обикне и осинови такова прекрасно момиченце.
През цялото си детство Люба носела обида към майка си. Не разбирала защо изобщо е трябвало да ражда, ако детето не е било нужно… Как може човек хладнокръвно да се откаже от детето си, да не си спомни за него нито веднъж и да живее спокойно?
Разбира се, на Люба ѝ беше трудно в сиропиталището. Тя не виждаше живота извън тези мрачни държавни стени. Налагаше се да се кара с възрастните, понякога й отнемаха обяда, крадяха й вещите и постоянно я тормозеха
. Вероятно Люба нямаше да оцелее сама, щеше да се пречупи, но тя имаше най-добрата си приятелка, Лена. Тя, също като Люба, беше сираче; майка ѝ беше умряла в пиянски запой.
