Бяхме женени за първата ми съпруга в продължение на 12 години. Тя ми роди две дъщери. Когато се появиха децата, съпругата ми спря да ми обръща внимание и посвети цялото си време на тях. Обичам дъщерите си, но се чувствах обиден, че съпругата ми вече не гледаше на мен като на мъж. Няколко години живяхме в отделни стаи. И тогава срещнах друга.
Нямах намерение да изневерявам на съпругата си, затова ѝ съобщих, че я напускам. Когато съпругата ми разбра, не ме спря, а реагира много спокойно. След това се ожених за нова жена. Тя беше по-млада от мен, винаги се е интересувала от успехите ми, интересувала се е от мен.
Бившата ми съпруга реши, че е по-добре да не се виждаме, а аз съответно не можех да виждам децата си. Тъй като тя поддържаше връзка с майка ми, майка ми даваше подаръци на дъщерите ми, а аз превеждах пари чрез нея.
Бях щастлив да участвам по някакъв начин в живота на дъщерите си. След това се роди синът ми и аз престанах да търся контакт с бившата си съпруга. Отдадох цялото си внимание на детето. Животът не вървеше добре и с втората ми съпруга, тя подаде молба за развод, когато синът ми беше на четири години. Както се оказа по-късно, тя си намери съпруг, по-млад от мен.
Постави условия да мога да виждам сина си и ми каза колко пари ще трябва да ѝ давам, за да издържа детето. След известно време новият съпруг на втората ми съпруга реши, че не съм достоен да виждам сина си. Престанахме да контактуваме един с друг.
Сега съм на 67 години, децата ми са пораснали и вече имат собствени семейства, дори имам внуци, които никога не съм виждал. През всичките тези години децата ми не са търсили начини да се свържат с мен, не са ми се обаждали и не са ме питали как съм.Участвах в живота им, доколкото можех. А сега децата не искат да ме виждат заради факта, че ги изоставих. Нямам ли право на подкрепа и грижа от страна на децата си? Просто искам да контактувам с хората, но всички са забравили за мен.
Без значение как ще се развие животът, важно е да не се отказваме. Може би си струва да се опитате отново да изградите връзка с децата си? Може би те ще разберат и няма да осъждат баща си, когато чуят неговата история. Вместо да очаквате внимание от децата, по-добре е да го проявите сами. Какво да направим в такава ситуация? Справедливо ли е да осъждаме един човек за грешките на младостта му?
