Семейството ни се състоеше от трима щастливи членове: майка ми, баща ми и аз. Но скоро майка ми отиде на небето, а баща ми започна да плаче.
Това се превърна в навик, а после и в начин на живот. Тъй като той купуваше само една рорила, аз на практика нямах какво да ям и свикнах да живея в постоянен глад. Заради всичко това бях постоянно мръсен и неподреден, бавно спрях да общувам с другите и деградирах от обществото. Виждайки всичко това, моите съседи, които бяха загрижени за състоянието ми, един ден се обадиха на органите по настойничество.
Виждайки цялата картина, те категорично решили да лишат баща ми от родителски права, защото не било безопасно за мен да бъда в такъв апартамент, с мръсотия, бедност и глад – едно малко, беззащитно момче, от което нищо не зависело. Но баща ми успя да ги убеди. Той поиска пробен период, на който те се съгласиха и ни дадоха шанс.
В рамките на един месец баща ми се промени драстично. Когато социалните работници се върнаха след месец, бяха напълно изненадани. Баща ми купуваше хранителни продукти, заедно почиствахме апартамента, изпирахме всичките ми дрехи и аз отново се превърнах в спретнато, усмихнато и дори отчасти щастливо момче.
И отчасти защото по това време ми липсваше майка ми. Но трябва да отдам дължимото на баща ми: той геройски престана да хленчи от деня, в който разбра, че може да ме загуби
. Един ден, когато се прибра от работа, баща ми ми съобщи, че иска да ме запознае с една жена, която, както се оказа по-късно, щеше да се превърне в моя спасителна линия. Но по онова време не можех да разбера решението му – дали не се е влюбил в майка ми?
А леля Маша ще ни помогне да се отървем от постоянните посещения на социалните работници и ще се грижи за нас, защото ние, мъжете, не можем да се справим сами с всички домашни задължения. След нашия мъжки разговор реших да се срещна с леля Маша. От пръв поглед я харесах, защото беше много красива. Тя ни посрещна с отворени обятия.
Тя имаше и син, Никита, който беше по-малък от мен и с когото веднага се сприятелихме. Месец по-късно се преместихме при нея и дадохме апартамента си под наем. Животът сякаш се подобряваше, но после нещо се случи.
Баща ми отново си беше отишъл. След по-малко от три дни в апартамента ни дойдоха органите по настойничество. Те дойдоха за мен и така се озовах в сиропиталището.
След мен леля ми Маша викаше: Ще дойда за теб, само бъди търпелив и ще дойда. Но по някаква причина аз не ѝ повярвах. Докато се подготвяше осиновяването ми, леля Маша ме посещаваше през уикендите и аз не започнах да губя надежда, че ще се измъкна от този ад.
Никога няма да забравя деня, в който ме извикаха в кабинета на директора и ми казаха, че семейството ми ме чака отвън. Леля ми Маша и Никита стояха на входа на сиропиталището. Изтичах, прегърнах ги силно и започнах да плача, не можех да спра. Това бяха сълзи от радост. Почти не можех да говоря:
“Благодаря ти, мамо!”. И оттогава ние тримата живеем заедно. И двамата получихме висше образование, благодарение на майката на Маша; оженихме се и имаме свои деца. И всеки уикенд се събираме в нашата къща на щастието.
