Шестокласници от селско училище пишат тест по математика по време на първия си урок. Учителят внимателно наблюдаваше процеса.
Изведнъж вратата се отвори тихо и пред децата, които веднага вдигнаха очи от тетрадките си, бавно се появи тиган. Стаята моментално се изпълни с аромат на бъркани яйца, пържени върху рашери (това са парчета свинска мас – ако не знаете).
– Альошенко, ти ли си тук? – Пелагея Василиевна – баба
Поля, както я наричаха в селото – се появи пред изумените “зрители”.
– О, дъще – забеляза старицата учителката, – внукът ми, Альошенка Громов, избяга рано и не закусва. А едно дете не може да мине без храна. Това не е добре. Не се ядосвай, скъпа. Позволи му да яде.
Класът се срина от смях. Альоша притисна глава в раменете си, без да знае накъде да тръгне от срам.
– Разбира се, разбира се, бабо, нека закуси – каза учителката любезно: тя не искаше да обижда старицата, – Защо си го направил Альоша? Накарахте баба си да носи тежкия тиган направо в клас. Хайде, яж бързо. Имаме тест, ако не си забравил.
– Сега той мисли само за свински кожички! – засмя се едно от момчетата.
И започна от всички страни:
– Дете, дъвчи добре!
– Не забравяй хляба!
– Не се задушавай с него!
– Добър ли е той за теб?
– Леха, не се вмирисвай!
– Какъв чук!
Баба погледна момчетата с недоумение. Тя не разбираше защо й се струва, че се шегуват, но шегите им бяха злобни и корави. Може би тя ги беше обидила по някакъв начин?
А Альоша – целият червен, не знае къде да си сложи очите…
“Нещо съм объркала, – и изглежда, че съм наранила внука си”, помисли си старицата. Тя взе празния тиган от Альоша, сложи го в старата си чанта и тръгна към вратата. После изведнъж се обърна, поклони се и със сълзи на очи каза:
– Мили деца, простете ми…
Всички моментално замълчаха. Бабата си тръгна, а в класа продължаваше да цари звънлива тишина.
– Какво прави тя?
– Ще поговорим за нея в часа на класа – учителката погледна часовника, – а сега завършете теста.
След звънеца момчетата се приближиха до Альоша:
– Слушай, защо баба ти поиска прошка? Всичко се получи толкова весело с онзи тиган.
– Аз не знам. Всъщност тя често моли за прошка. Винаги си мисли, че е виновна за нещо пред всички… – смутено отговори Альоша и напусна класа.
– Странно… – обобщи някой.
– Нищо не е странно, – внезапно се намеси учителката. – Знаете, че Пелагея Василиевна отглежда Альоша сама. Той е светлината в прозореца за нея.
Разбира се, тя се тревожи за единствения си внук, готви му, грижи се за здравето му. И как иначе би могла да го прави? Именно в такива важни малки неща
