Живях със съпруга си в продължение на 10 години без деца. Съпругът ми не можеше да има деца. Разбира се, това беше неприятно, но се опитвах да не го повдигам, защото знаех колко трудно е за съпруга ми да чуе, че семейството ни не е ценно заради него. След като живях по този начин в продължение на 10 години, сериозно се замислих за осиновяване на дете. Съпругът ми не беше изненадан, той веднага се съгласи.
Сякаш и двамата чакахме единият от нас да предложи да осинови дете, за да се съгласи другият. Имахме тристаен апартамент, осигурен само за двама ни, и искахме да чуем бебешкия плач в него. Той беше много празен без дете в него. И в продължение на 10 години живяхме в такава празнота. Съчувствам на тези, които ме разбират, но е ужасно да гледаш другите жени, които се забавляват с децата си, и да осъзнаеш, че няма да го имаш, не ти е писано, и това е
– природата е решила. Свършило е, свършило е. Отидохме в сиропиталището. Съпругът ми ме помоли да вляза сама, за да видя децата, защото той плачеше от вратата.
Щом влязох в стаята, където играеха децата, очите ми веднага се спряха на едно момиченце на 5-6 години. Тя седеше на пода и тъжно си играеше с малки кукли, без да обръща внимание на хората около нея. По-късно разбрах, че се казва Олена, че е на 5 години, а родителите ѝ са починали, когато е била на 3. Младата двойка се е озовала в ДОТ, който е отнел живота им. Оттогава момичето живее в дом за сираци.
Отидох да се запозная с нея, но тя беше много затворена. Разбирах всичко това, дори знаех, че през първия ден тя няма да се свърже с мен. Знаех, че Олена е моя дъщеря. Не исках дори да мисля за нея.
Вече две седмици обикалям, сядам до нея, разказвам й забавни истории от живота си, опитвам се да се сприятеля с нея, но не се получава… Ръцете ми постепенно се предават. Съпругът ми се притесняваше от мен. Той също се видя с Елена няколко пъти. Чакахме я да ни заговори, но тя рядко дори ни поглеждаше в очите. Толкова се привързах към момичето, че ходих да я виждам в продължение на четири месеца.
През това време тя не ни каза нито една дума. Разбира се, разбирах, че й трябва време, но толкова ли беше рядко за нея общуването с мен, че през всичките четири месеца не искаше да говори с мен.
След това си помислих, че тя не ме харесва и не би се чувствала добре в една къща с нас. Реших да не наранявам нито себе си, нито дъщеря си. Един ден отново дойдох в сиропиталището, но този път, за да се сбогувам.
Когато отидох при Леночка, казах: “Е, скъпа моя, това е последната ни среща. Виждаш ли, аз те помолих да ме наричаш мама. Аз съм скъпа. Простете ми. Предполагам, че повече няма да се видим… засега. Веднага щом се обърнах, тя заговори: – Мамо, моля те, не ме оставяй. Ще говоря, само не ме оставяй тук. Паднах на колене и със сълзи на очи прегърнах бебето си.
Оказа се, че нейната приятелка Тенечка е върната в детската градина, защото е била непослушна през нощта. Елена си мислеше, че ако си седи тихо и не вдига шум, ще я харесат и ще я приберат бързо.
Разбира се, че не, скъпа. За какво говориш? Ние винаги ще бъдем заедно, добре? Обещавам ти – извиках аз, ридаейки и задушавайки се от сълзите си.
