Когато Зина беше на 6 години, съпругата ми почина. След това не изживях нито един ден за себе си. На погребението на съпругата ми ѝ обещах, че ще се грижа за дъщеря ни и ще я обичам заради нас двамата до края на дните си. Моята Зина израсна като умно момиче. Учеше с отлични оценки, помагаше ми в къщи, готвеше точно като майка си: вкусно – ще си оближеш пръстите. С течение на времето Зина влезе сама в университета.
Там академичните ѝ постижения спаднаха значително, но това нямаше значение, защото дъщеря ми работеше по същото време и все още ми помагаше в домакинската работа. По-късно Зинюлия се запозна с Михаил и скоро след това го представи на мен. Изглеждаше добър човек и аз бях много щастлива, когато децата казаха, че са решили да живеят при мен след сватбата. Именно след тази сватба всичко се обърка.
Моят зет започна да общува с мен, но не. Постоянно ме нагрубяваше, обиждаше и ми крещеше… Ето защо, когато дъщеря ми предложи да продадем двустайната си къща и да купим голям апартамент в столицата, поставих едно условие: трябваше да регистрираме апартамента на мое име. Зет ми, както се очакваше, започна да крещи, като казваше, че не му имам доверие. Но аз нямах какво да крия.
Казах им го директно: “Трябва ми гаранция, че на стари години няма да остана на улицата. Ето, аз ще си отида, а апартаментът ще бъде твой и ще можеш да правиш с него каквото си искаш. Дъщеря ми и съпругът ѝ си събраха нещата, като ме наричаха с всякакви имена, и два дни по-късно се преместиха в града. След това Зина завинаги забрави за съществуването ми, но дълбоко в себе си се надявах, че дъщеря ми ще ме разбере и ще спре да се дуе.
Няколко месеца след тази кавга беше моят рожден ден – 60-ият ми рожден ден. Бях сигурна, че Зиночка ще ме изненада, затова почистих цялата къща, приготвих любимите ястия на Зина, облякох се и седнах на масата. Прекарах целия ден, седейки на масата, гледайки през прозореца и чакайки портата да се отвори и най-накрая да видя Зина.
Чаках я до вечерта, а вечерта се преоблякох, легнах си, като оставих всичката храна на масата, плаках, говорех със снимката на жена си и не разбирах как съм заспал. Толкова ли беше обидена дъщеря ми от мен, че дори не искаше да ме поздрави по телефона? Или може би нещо се е случило с нея? Е, моята Зинка не би могла да забрави така стария си мъж…
