На рождения си ден Наталия отива на гости на сина си в града. Тя живееше в едно село, недалеч от сина си. Автобусът пътуваше дотам два пъти дневно – в шест сутринта и в четири вечерта. Наталия трябвало да вземе първия автобус, тъй като не искала да остава да нощува при сина си заради отношението на снаха си Оксана.
Имаше един проблем – автобусът идваше в града рано, а синът и снаха ѝ обикновено още спяха по това време. Налагало се да седне на една пейка и да чака до осем сутринта. “Защо не останете в селото си, Наталия Федоривна? Ти си стара жена, трябва да мислиш за здравето си. А и посещението ви е много неподходящо за нас. Можеше поне да се обадите, преди да дойдете.
Наталия се омъжи на двадесетгодишна възраст. Бъдещият ѝ съпруг е с пет години по-голям от нея и наскоро, след като е завършил задочно селскостопански институт, си е намерил работа като механик в колхозен гараж. Наталия е работила като управител на колхозен склад. Един ден, по време на танци в клуба, към нея се приближил красив мъж и я поканил на танц.
– Саша, представил се той. Така се запознали, а след танца в клуба ги чакали местни момчета. “Механик, изпровождаш ли нашите момичета? Има кой да ги изпроводи”, казал най-бързият от тях. “А ти можеш да напишеш молба ….”, отговорил Саша. Ще го разгледаме след седемдесет и две седмици – добави той след пауза. Момчетата останаха да стоят, очевидно усвоявайки чутото.
Сватбата беше скромна. Човекът нямаше никого, освен по-малкия си брат, който току-що бе нает за началник на градския отдел за жилищно и комунално обслужване, след като бе завършил колеж. Братята били отгледани в сиропиталище. Родителите на Наташа не бяха богати хора, и двамата работеха като обикновени работници в колхоз.
Масата беше подредена в дома на родителите. Бяха поканени най-близките хора, при което ръководителят на колхоза им връчи ключовете от къщата, която беше отредена на Саша като специалист. Година по-късно Наташа била заведена да ражда. “Чакам с близнаците”, казал съпругът ѝ, като я изпроводил. И двамата мечтаели да имат две бебета наведнъж – момче и момиче. Раждането минало добре и се родило момче. Два часа по-късно на Наташа й донесли гладен син.
Когато го нахранила,
Наталия не можа да каже нито дума, тълпата беше завладяна от емоции. “Просто помисли. След няколко години ще ни благодариш”, добави лекарят. И те си тръгнаха. Вечерта в болницата дойде Саша: “Знам какво е сиропиталище. Нека регистрират раждането на близнаци” – реши той. Саша пристигнал да посрещне жена си и близнаците в една волга с главни букви. След като връчи на съпругата си огромен букет рози, а на ръководителя на сиропиталището – бутилка пенливо вино и кутия шоколадови бонбони, той взе двете бебета на ръце.
– Качвай се, майко героиня!” – пошегува се той, – “самият ръководител ми каза да взема колата му. Шофьорът отвори вратата за Наталия: – Ще те водя като кралица! Двамата решили да нарекат сина си Павел и осиновения си син Петър в чест на апостолите, тъй като и двамата били родени на 12 юли. Децата израстват по различен начин. Докато Петрик бил любвеобилно момче, Павлик бил смел и палав.
И двамата завършили училище в родното си село, и двамата постъпили във висши учебни заведения. И нито едно от тях нямало представа, че единият от тях не е местен. Марина, съпругата на Петрок, беше дружелюбна жена и никога не наричаше свекърва си по друг начин освен “мама”. Жената на Павло, Оксана, я наричаше само с бащиното ѝ име и се отнасяше към нея със зле прикрито презрение.
Те живееха в града, на двайсет минути път с автобус. Тримата живееха заедно, внукът вече беше на петнайсет години. За последен път я посетиха преди пет години, когато Саша почина. Петро живееше в Киев, но всяка година посещаваха майка му. И четиримата идваха заедно с двамата си внуци. Когато Саша почина, Марина каза: “Мамо, премести се на ново място.
