– Какво?
Минаха пет години. Пет дълги години, откакто я е оставил заради друга жена, без да му мигне окото. И сега той се връща?
Септемврийският вятър леко развяваше завесите в кухнята, където всяка сутрин Анна приготвяше любимия си чай – цейлонски чай с големи листа и бергамот. Павел го беше донесъл от командировка и оттогава той се беше превърнал в тяхна семейна напитка. Макар че сега е само нейна.
– Мамо, чуваш ли ме? – Гласът на Лена звучеше твърде весело за такава новина.
Анна погледна часовника – осем сутринта. Тишината в апартамента, където живееше сама през последните няколко години, изведнъж ѝ се стори непоносима. Тридесет години преподавателска дейност, две години пенсиониране – и сега тази новина, която нарушава обичайния ход на дните ѝ.
– Да, дъщеря ми. Чувам те – отвърна Анна и погледна през прозореца към стария клен с пожълтели листа. – Та какво искаш да кажеш… Татко се е върнал в Москва?
Анна замръзна. Чашата в ръцете ѝ изведнъж стана тежка, сякаш беше пълна с олово.
– Какво те кара да мислиш така? – Опитвайки се да запази спокойствие, Анна попита.
– Той ми се обади вчера. Питаше за теб. Каза, че иска да се срещне с мен.
Преди пет години Павел си беше тръгнал толкова небрежно, сякаш просто беше излязъл за хляб. “Запознах се с друга жена, Аня. Съжалявам, но си тръгвам.” Тези думи прозвучаха в онази априлска вечер. Без обяснения, без колебание – само кратка фраза и звукът на затварящата се врата.
Двадесет и седем години заедно приключиха за една минута. Тогава ѝ се струваше, че светът се е сринал. Тя лежеше будна през нощта и пишеше
– Какво?
Минаха пет години. Пет дълги години, откакто я е оставил заради друга жена, без да му мигне окото. И сега той се връща?
Септемврийският вятър леко развяваше завесите в кухнята, където всяка сутрин Анна приготвяше любимия си чай – цейлонски чай с големи листа и бергамот. Павел го беше донесъл от командировка и оттогава той се беше превърнал в тяхна семейна напитка. Макар че сега е само нейна.
– Мамо, чуваш ли ме? – Гласът на Лена звучеше твърде весело за такава новина.
Анна погледна часовника – осем сутринта. Тишината в апартамента, където живееше сама през последните няколко години, изведнъж ѝ се стори непоносима. Тридесет години преподавателска дейност, две години пенсиониране – и сега тази новина, която нарушава обичайния ход на дните ѝ.
– Да, дъщеря ми. Чувам те – отвърна Анна и погледна през прозореца към стария клен с пожълтели листа. – Та какво искаш да кажеш… Татко се е върнал в Москва?
Анна замръзна. Чашата в ръцете ѝ изведнъж стана тежка, сякаш беше пълна с олово.
– Какво те кара да мислиш така? – Опитвайки се да запази спокойствие, Анна попита.
– Той ми се обади вчера. Питаше за теб. Каза, че иска да се срещне с мен.
Преди пет години Павел си беше тръгнал така небрежно, сякаш просто беше излязъл за хляб. “Запознах се с друга жена, Аня. Съжалявам, но си тръгвам.” Тези думи прозвучаха в онази априлска вечер. Без обяснения, без колебание – само кратка фраза и звукът на затварящата се врата.
Двадесет и седем години заедно приключиха за една минута. Тогава ѝ се струваше, че светът се е сринал. Тя лежеше будна през нощта и пишеше
