– Тоня, защо правиш това? Снаха ти никога няма да бъде твоя собствена дъщеря, а внукът ти скоро ще забрави за теб. Тя ще се омъжи повторно и ще забрави за теб – казват ми моите приятели. Но аз не мога да направя това! Срамувам се от начина, по който съм възпитала сина си.
Отгледах го сама, без мъжка ръка, и сега се сблъсквам с последствията. Вадим се ожени преди седем години. Настя дойде в нашия град, за да учи. Наеха апартамент и започнаха да се разбират. Още от първия ден връзката ни не се получи. Не сме влизали в открити конфликти, но Настя беше предпазлива към мен. Не се намесвах много в живота им, защото постоянно работех.
Не се интересувах и от никакви проверки – оставях ги да живеят живота си, както искат. Когато ме поканеха на гости, идвах, а понякога и те ме посещаваха. Две години по-късно ми се роди внук. Децата продължиха да наемат апартамент, въпреки че мечтаеха да имат свой собствен. Когато внукът ми поотрасна, те започнаха да се карат. Вадим ми се кълнеше, че няма никого, защото аз го усещах. Той изчака Артем да започне да ходи на детска градина и подаде молба за развод. “Мамо, защо си нервна? Няма да платя на полицаите. Мария, между другото, също е бременна, а Настя трябва да се осигурява сама, нека отиде при родителите си – каза ми синът ми.
Разбира се, ние се скарахме, защото не одобрявах действията му. Настя не искаше да ходи никъде, защото в нейния град щеше да загуби работата си, а синът ѝ – детската градина. А родителите ѝ наистина не я чакаха там. Започна да си търси стая под наем, защото не можеше да си позволи пълноценен апартамент. След развода поддържах връзка със снаха си по телефона. Веднъж щях да им отида на гости, защото племенницата ми искаше да ми даде дрехите на сина си, за да ги пробвам. Анастасия не беше много щастлива да ме види.
Очевидно обидата ѝ към бившия ѝ съпруг се проявяваше. В крайна сметка й беше трудно – Вадим не печелеше достатъчно, за да издържа новото си семейство. Дойдох тъкмо когато внукът ми обядваше. Снаха ми също ме почерпи: “Не обичам борш без месо. Мама не може да купи пиле, защото трябва да плаща наема” – каза внукът ми, а снаха ми се обърна към прозореца и започна да плаче. Попитах снаха ми дали мога да изляза на разходка с внука ми. Тя каза “да”. Отидохме заедно до супермаркета, за да купим малко храна. Докато вървях по пътя, си спомних как в детството си ядях същия борш без месо.
Но тогава всички хора живееха така. Оттогава започнах да помагам на снаха си с пари. Синът ми не знаеше за това, но един ден Артьом му каза. – Ти нормален ли си? “Не можеш да купиш на внучката си колело, но им плащаш наема – нападна ме синът ми. – Искаш ли синът ти да живее на гарата? Настя сама отглежда детето си, а ти… Нямаш съвест, затова трябва да плащам за твоите неща” – отвърнах аз. Той каза, че съм разменил чужда жена за собствения си син. Е, така да бъде, но собственият ми внук няма да яде сам борш с вода.
